Да тъгуваш за живите –
е много по-лошо,
отколкото да жалиш
мъртвите.

Боли от далечност,
недостъпни за нас са,
едва се процежда надежда,
че не изчезват,
докато са живи.

„Не се страхувай да направиш голяма крачка.  Не можеш да прескочиш пропаст с два малки скока”

„Душата е облечена единствено в тяло, а голотата й е по-възбуждаща и от голотата на тялото. Остане ли гола: това е любов…“

***

… Липсват ми снимките му. Говорещите цветя и събличащите страховити истини облаци, кършещите бедра стебла и косата ми, запретната като пола от вятъра. …

***

Той се любеше с музиката. Събличаше тишината и изваждаше от нея копнеещото й тяло. …

Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг -
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.

Не съм забравил твоят ден,
но страшно трудно е да ти напомням
за себе си и онзи плам у мен,
започнал толкова отдавна, че началото не помня.

Да – страх ме е! От себе си. От теб.
Не знам къде да скрия чувствата притиснати.
Не ме е страх от сенките нощес,
но много ме е страх от закъснели истини.

13 март 1993
Пловдив

Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…

Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.

Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.

Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!

26.V.1979 г.

колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш…

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

… и

поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Заб.  Подчертаният текст е мой.

Г.

Разхлаждай ме със ветрилата на съмненията.
Нахлувай във сърцето ми раздиращо със нож.
Опушвай ме с мъглите на прозренията.
Раздухвай страховете ми със цвят на нощ.

Играй билярд със огъня в стомаха ми.
Надцаквай се с инстинктите ми да се пазя.
Промъквай се брутално с кални стъпки във душата ми.
Тъпчи, руши и плюй, надявайки се да те мразя.

Опивай се безпаметно от собствената мощ.
Храни се със властта си над емоциите ми.
Играй и дирижирай настроенията ми с замах.
Бъди единствен център на спектакъла си.

Във моя блеснал, вперен поглед в роля ти,
ще видиш просто свойто отражение .
И в болката в лицето ми, и във възторга ми,
рушиш и възкресяваш всъщност себе си.

14.12.2008

- Прости ми, че те вкарвам в грях. –
каза жертвата на палача.