Казандзакис

Никос Казандзакис – Рапорт пред Ел Греко

Казах на бадема: Брате, поговори ми за Бога
И бадемът цъфна!

***

Една дребна старица излизе от близката колиба на пазача; носеше в шепа две смокини и чепка грозде; първите, които бяха узрели на това високо плато, искаше да ми ги поднесе. Мила, слаба, усмихната старица, която навярно е блестяла на младини.
– Как те казват, стрино? – попитах я аз.
– Мария.
Но като видя, че вземам молива, за да запиша името й, протегна съсухрената си ръка, за да ме спре.
– Маригица … – каза тя с младежко кокетство – Маригица …
Сякаш искаше, след като името й щеше да бъде увековечено чрез писмото, да спаси другото, галеното си име, което щеше да пробуди в паметта й сладките мигове в живота й.

****

Като се спуснах към полето, видях един старец, коленичил на камъните и надвнесен над един поток, да се взира в течащата вода, а на лицето му бе изписан неизразим екстаз; сякаш нос, уста, бузи, всичко беше изчезнало и бяха останали само две очи, които гледаха как водата струи сред камъните. Приближих се към него:
– Какво гледаш, дядо? – запитах го аз.
А той, без да вдигне глава, без да откъсне очи от водата, ми отвърна:
– Живота си, чедо, живота си, който си отиде …

Никос Казандзакис – Алексис Зорбас

– Какво ти е пострадал пръстът, Зорбас? – извиках аз. /…/
– Някоя машина ли го е откъснала? – настоявах аз.
– Каква машина си седнал да разправяш! Сам си го отсякох!
– Сам ли? Защо?
– Къде можеш да ги разбереш тия работи ти, началство! – каза той, като повдигна рамене. – Нали ти казах, че съм преминал през всички занаяти. Та по едно време бях и грънчар. Обичах като луд тоя занаят. Знаеш ли какво значи да вземеш една буца кал и да направиш от нея каквото си щеш! Фъррр! – фучи колелото, калта се върти като бясна, а ти си застанал над нея и си казваш: “Ще направя делва, ще направя паница, ще направя светилник, ще направя дявол, ако ща!” Това ще рече човек, ти казвам: свобода! /…/
– И тъй? – рекох. – Ами пръстът?
– На, пречеше ми, когато бях на колелото, все се вреше и ми разваляше работите. Грабнах тогава един ден теслата …
– Ами не те ли заболя?
– Как да не ме заболя! Да не съм нещо пън! Човек съм, заболя ме. Но ми пречеше, ти казвам, на работата – тури му сатъра тогава!
/…/
Така да обичаш, че да вземеш теслата, да те боли и да отсечеш …
***

Не, не вярвам в нищо. Ако вярвах в човека, щях да вярвам и в бога, щях да вярвам и в дявола; а това е голяма беля.

***

Що за бяс е това, мисля си аз сега, когато ми дойде акълът, що за бяс е това да се нахвърляш, да хапеш един друг човек, без да ти е сторил нещо, да му отрязваш носа, за му отсичаш ухото, да му разпаряш корема и да викаш господа да слезе да ти помогне – ще рече, и той да реже носове и уши и да разпаря кореми? Но по онова време, видиш ли, кръвта ми кипеше, къде ти акъл да се замисля за тия работи! Правилните, честни мисли искат спокойствие, старини, беззъби уста. Когато си беззъб, лесно е да кажеш: “Срамота, момчета, не хапете!” Но когато имаш всичките си трийсет и два зъба… Звяр е човекът на младини, див звяр, хора яде!

***

Остави хорицата на мира, началство, не им отваряй очите; ако им ги отвориш, какво ще видят? Немотията си! Остави им ги тогава затворени, та да сънуват!

***

Африканските диваци обожествяват змията, защото с цялото си тяло се допира до земята и по този начин знае всичките й тайни. Узнава ги с корема, с опашката, със слабините, с главата си. Допира се, слива се, става едно с Майката. Такъв е и Зорбас. А ние, образованите, сме като глупавите птици във въздуха.

Никос Казандзакис – Последното изкушение

Лек, свеж ветрец, божа благодат, повя и го омая.

Над него, бухнали, гъсто се преплитаха звездите, разцъфнало бе небето, а долу на земята, камъните лъхаха още, напечени от дневния зной; на земята и на небето – дълбока тишина, направена от вечните, по-безмълвни и от безмълвието, гласове на нощта. Покой, сладост; закрил очите си Бог, – слънцето, луната, – и бе заспал. Мрак, навярно беше полунощ; и както размишляваше, очарован, какъв рай само е това, какво уединение, изведнъж вятърът се промени, натежа; не беше вече ветрец – божа благодат, а мазен, тежък зловонен дъх, сякаш пъшкаше и се мъчеше да заспи, но не можеше, там ниско долу, сред смърдящата гнилоч или сред влажни, подгизнали градини, някакъв звяр или някакво село; въздухът се сгъсти, изпълни се с тревога, издигаха се хладки дихания от животни, хора и космати духове; и остър мирис на току-що изваден от пещта хляб, и на кисела човешка пот, и на лаврово масло, с което жените мажат косите си.

 ***

Бледомургава, висока, с големи очи; преминала беше вече първата си младост, навлизаше в неспокойната медена горчивина на есента.

 

Един коментар към “Казандзакис

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s