Pink Floyd – Hey you

HEY YOU !

Hey you ! out there in the cold
Getting lonely, getting old, can you feel me ?
Hey you ! standing in the aisles
With itchy feet and fading smiles, can you feel me ?
Hey you ! don’t help them to bury the light
Don’t give in without a fight.

Hey you ! out there on your own
Sitting naked by the phone, would you touch me ?
Hey you ! with your ear against the wall
Waiting for someone to call out, would you touch me ?
Hey you ! would you help me to carry the stone ?
Open your heart, I’m coming home

But it was only fantasy
The Wall was too high, as you can see
No matter how he tried he could not break free
And the worms ate into his brain.

Hey you ! out there on the road
Always doing what you’re told, can you help me ?
Hey you ! out there beyond the wall
Breaking bottles in the hall, can you help me ?
Hey you ! don’t tell me there’s no hope at all
Together we stand, divided we fall

Хей ти

Хей ти! Там отвън, на студа
Все по-сам, все по-стар,
можеш ли да ме усетиш?
Хей ти! Стоиш на пътеката
Със сърбящи крака и капризни усмивки,
можеш ли да ме усетиш?
Хей ти! Не им помагай да погребат светлината
Не я предавай без борба

Хей ти! Там отвън, сам със себе си
Стоейки гол до телефона,
ще ме докоснеш ли?
Хей ти! С ухо, допряно до стената
Чакаш някой да се обади,
ще ме докоснеш ли?
Хей ти! Ще ми помогнеш ли да понеса камъка?
Отвори сърцето си, аз си идвам у дома!

Но това беше само фантазия
Стената беше твърде висока, както можеш да видиш
Няма значение колко е уморен, той не може да си почине
И червеите изяждат мозъка му

Хей ти! Там отвън, на пътя
Винаги правиш това, което са ти казали,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Там отвън, отвъд стената
Чупиш бутилки в хола,
ще ми помогнеш ли?
Хей ти! Не ми казвай, че там няма никаква надежда
Заедно стоим, разделени пропадаме

Богомил Райнов – Помниш ли..

Помниш ли, приятелю по пиене,
как в опушената стара кръчма
първи път познахме любовта?
Тя ни гледаше с очи ракиени,
кискаше се, пееше, заръчваше
и накрай ни двама пожела.

Помниш ли, в замръзналата улица
как вървеше подръка и с двамата
в тъмното, изцапано манто;
как ни вятърът среднощен брулеше,
как пиянски псуваше го дамата,
как повърна край един кантон?

Помниш ли вмирисаната стая,
лигавата светлина на крушката,
мръсните, олющени стени;
как леглото скърцаше отчаяно,
как навън те чаках омърлушен,
как не се погледнахме в очи?

А угасналите лампи помниш ли;
скръбното мълчание на двамата,
бързите ни стъпки сред нощта;
как погнусата ни в мрака гоноше,
как ми „хайде!“ каза без желание,
как изчезна зад една врата?

Помниш ли, приятелю забравен,
как в студена декемврийска вечер
кръстихме се двама в любовта?
Сред мъглата есенна удавен,
плувах, а кога денят извлече ме,
бях изгубил толкова неща …

Любовен календар, 1941-1942

Богомил Райнов – Отрова

Хубаво е да живее човек.
Хубаво е – ако може.
Иначе има отрова,
остра кама, пистолет.

Ние живота обичаме,
но да живеем не можем –
книги четем или пишеме
и се разправяме с Бога.

Пролет – за нас туй е тема,
тема е също и вятърът.
Ний с пролетта не живеем,
вятър не гали душата ни.

Видим ли нещо красиво,
мислим веднага за стихове.
После във къи отиваме,
сядаме, пишем.

Хубавото не познаваме –
то е за нас само тема.
Някой се радва на празника,
ний на поемите.

Вънка разхождат се хора –
Сядаме пишем поема;
слънце изгряло на двора –
нова поема

Тъжно ти станало нещо
дълга елегия.
Някой починал отсреща
нова елегия.

Вярно, живота обичаме,
но да живеем не можем.
Някой се трови с отрова
Ние със стихове.

Богомил Райнов – Отиде си …

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Любовен календар, 1941-1942

Богомил Райнов – Накъде ли ..

Накъде ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, незнам откога.

Слънчев лъч пада, в нега повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.

Гледам твоята мургава буза,
гледам твоята басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.

С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.

Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студен е той безнадеждно
твоето рамо под топлата длан.

Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга.

Богомил Райнов – Пак премина

Пак премина без теб и тоз ден.
Не дойде, пък и аз те не чаках.
На прозореца стар и студен
дъжд до късно безсмислено плака.

Пак по стаята крачки броих;
четох книга, която не помня;
писах нещо, което изтрих;
гледах често без нужда часовника.

Както винаги мина денят.
Падна вънка на здрача пердето.
Уморен от сълзите, дъждът
с тъмен облак забули лицето си.

А сега – накъде? Уморен,
все това „накъде“ си повтарям.
Ден ли бе, или сянка на ден?
– Празен лист е станал календарят.

Любовен календар 1941-1942