проза

Уилям Сароян – Светът, денят, нощта, аз

Той слушаше девойката, която седеше на масата отсреща и говореше за нещо, което засягаше и двамата, нещо, което се бе появило в него преди много години и никога нямаше да изчезне, нещо вътре в човека… за света, за това да си жив, да преминаваш през дните и нощите, да виждаш смисъл и да действаш, да си самият себе си.От прозореца на стаята на втория етаж се виждаше мъж на велосипед долу на улицата… двете колела се търкаляха по градската настилка, а върху тях имаше човек… девойката говореше…

Трябва да е било през онази година, когато родителите му го заведоха при фотографа, годината, в която щеше да отбележи третия си рожден ден. Не си спомняше самото ходене в ателието, но снимката бе останала и на нея се виждаше висок мъж, който го бе прегърнал, до него седеше майка му и всички се усмихваха. Онази година баща му все още бе жив и се усмихваше на снимката.

Следващото, което си спомняше, бе как държи майка си за ръката и двамата крачат мълчаливо през тъмния град. “Къде отиваме?” – попита той.

Не си спомняше дали тя му отговори, двамата продължиха напред, тогава сигурно е бил на четири.

През нощта прокуди тъгата в сънищата си и там плака тихо, а в реалния свят не проля нито една сълза.

Веднъж се разсмя, но смехът му не бе както, когато бе буден. Смехът в съня му бе много по-силен, означаваше какво ли не, беше свързан с всичко и в съня си той се страхуваше да не би някой да го чуе и да го попита защо се смее… майка му можеше да се поинтересува, а той бе сигурен, че няма да успее да й отговори… в съня си обаче той знаеше защо се смее, откъде идва смехът и какво означава, но то не можеше да се изрече с думи, не беше мисъл, която може да бъде изразена с езика на хората. Въпреки това за него смисълът бе ясен, ясна му бе цялата картина за света и човека. И точно затова се бе разсмял.

Една сутрин се озова в училище, около него цареше неописуем ужас. Казаха му, че е там, за да се научи да чете. Искаше му се да отговори, че не иска да знае да чете, но не можеше да го обясни. Знаеше, че четенето не му трябва; вече всичко бе пред него, през деня и през нощта, той го виждаше и не се нуждаеше от думи. Думите бяха самите неща, той имаше очи и можеше да ги види, но те го отведоха в една стая, пълна с чинове, малки момченца и момиченца и го попитаха как се казва.

– Кой? – възкликна той. – Аз ли?

Жената, искаше да обясни, онази, която ме доведе и си тръгна, тя ми е майка. А високият мъж от снимката, който вече не е жив, е баща ми. Те ме наричат Джон.

– Джон – отговори той. – Казвам се Джон. А фамилията ми е Мелович.

Седна на мястото си и следващите няколко месеца напълно се губеха от паметта му.

Но безпокойството се промъкна в съня му. Безпокойството, причинено от другите момчета и това, което искаха да му направят. Те си мислеха за него, представяха си го в умовете си, оглеждаха го с очите си, унищожаваха тайната. Другите говореха за него, а той не искаше да го обсъждат. Искаше да остане цял, да бъде отделна цялост, да не говорят за него, да не го гледат, да не го разпознават; ала момчетата го носеха в умовете си. “Джон – питаха те, – къде е Китай?” Откъде би могъл да знае къде е Китай? Тогава едно от момчетата заставаше на четири крака, а друго се приближаваше и го прекатурваше, целият свят се преобръщаше с главата надолу и момчетата се разсмиваха: “Китай е точно от другата страна на земното кълбо, ха-ха-ха!”

Аха, сега разбираше. Те имаха предвид някаква игра. Той си мислеше, че става дума за Китай, а те са искали да играят. Ако повярваш в думите им, ако се придържаш към смисъла им, другите те прекатурват през глава и започват да ти се присмиват. Не трябваше да слуша думите. Те бяха за играта, за Китай, хоп – преобръщат те. Сега вече разбираше каква е работата.

Да, помнеше и учителката. Тя постоянно му се караше. Казваше, че е глупав. А той просто искаше да разбере, затова постоянно задаваше въпроси, а тя го пращаше да стои наказан в ъгъла. Тя казваше: “К-о-т-к-а е котка”, а той се обаждаше: “Не, котката е черна козина, мустаци, опашка и очи.” Той беше сигурен в това, но думите му я ядосаха, тя му издърпа ухото и момчетата и момичетата му се смяха. К-о-т-к-а не беше котка, просто не беше така. Безшумно пристъпващи четири крачета – ето това беше котката. Защо големите си измисляха разни неща?

Безпокойството се промъкна в съня му и насън той донесе котката, за да я покаже на учителката. “Ето – рече той, – това е котка, а не както вие казахте. Виждате ли? Ходеща козина с очи.”

После, беше нощ, но той бе буден, стоеше долу на улицата и гледаше тъмните прозорци на дома си. Вратата беше заключена, в къщата нямаше никого. Той стоеше на улицата и плачеше. “Майка ми – обясняваше на хората, които се спряха да го разпитват, – майка ми я няма!” Мислеше, че това е краят, усещаше колко е огромен светът, в който живееха и други хора, които не познаваше.

Не помнеше какво се случи след това, помнеше само как стои на тъмната улица и плаче безнадеждно.

Научиха го да чете. Някаква глупава история за кучето Фидо. Само това помнеше, картинка с кучето Фидо и отдолу две изречения за него. Лае, бау-бау, тича и играе, и така нататък. Текстът беше глупав, но на това ги учеха в училище и той се опитваше да се преструва, че вижда някакъв смисъл и се стремеше да не задава прекалено много въпроси.

Седеше до майка си в тъмен киносалон, гледаше как на екрана се прокрадват хора, докосват се, докосват се дори с устните си, мръщят се, тичат, щурат се насам-натам, създават някаква история. След това се появи морето и то не правеше нищо. Беше прекрасно, огромно и простичко, толкова лесно му бе да повярва в него, във всичката тази вода, която дремеше спокойно, без думи, без хора, които да се мръщят и да тичат, всичката тази спокойна вода. Морето влезе в него, появи се отново в сънищата му, огромно, прекрасно и безсловесно.

Не му беше лесно да говори дори и с майка си, много по-естествено му се струваше да мълчи, дори и когато е болен или объркан, но понякога тя го привикваше при себе си:

– Джон, добре ли си? Защо не кажеш нещо? Дай да ти видя гърлото. Джон, случило ли се е нещо?

Но тогава той само я поглеждаше в очите и мълчеше. Понякога наистина не се чувстваше добре, но това беше неговото аз, засягаше единствено него и тъй като не биваше да се говори за неговото аз, той просто отваряше уста майка му да му погледне гърлото и й позволяваше да сложи длан на челото му, за да види дали има температура, а тя го смайваше с думите:

– О, Джон, горкото ми момче, ти си болен!

Усещаше, че това е само в ума й. Тя си го измисляше. Той просто стоеше пред нея, откъде разбираше тя, какво му има? Нима той съществуваше и навън, извън себе си, навсякъде, нима съществуваше в умовете на другите хора? Те можеха да го видят и тъй като бяха по-големи, го виждаха по-различен и така стигаха до заключения, които на него му се струваха невероятни. В умовете си те имаха ясна представа за него: толкова килограма и такава височина, с такова лице и такъв ум, в такова състояние – това той не можеше да го направи. Той просто си съществуваше, опитваше се да го разбере и чакаше.

След това дойде черквата, God in Slavonian, и Иисус. Спомняше си как пееха хората, до него седеше майка му и също пееше, изглеждаше необичайно красива, в нея имаше нещо ново, долавяше се и нов, по-сладък аромат. Искаше му се да запее с останалите. Усещането беше невероятно, светлото неделно утро нахлуваше в черквата, всички пееха, но той не знаеше думите. Светът беше толкова прекрасен, беше толкова хубаво да си жив, да седиш в черквата. Изведнъж той започна да излива душата си сред хората, в света, пееше заедно с майка си, измисляше си думички, не можеше да продължава да мълчи. Онзи миг в черквата, когато пееше, само защото бе жив, бе прекрасен.

Локомотивът се появи от нищото, изскочи огромен и черен и дрънченето на камбанката и тракането на стоманените колела го изплашиха. “Джон – рече майка му, – заминаваме.” Качиха се в купето и седнаха. Чу се пуфтенето на локомотива, влакът се раздвижи бавно и ги понесе. Той беше като зашеметен. Покрай него се носеха сгради, появяваха се и изчезваха, в началото бавно, след това по-бързо и по-бързо и по-бързо и скоро запрепускаха в ритъма на едно, две, три, едно, две, три, огромни неща се появяваха и изчезваха мълниеносно, щрак, дърво, къща, щрак, и музиката: едно, две, три, едно, едно, две, две, колелата тракаха по релсите, път, река, щрак, щрак, писъка на локомотива. Беше му мъчно, че толкова много неща преминават пред очите му за толкова малко време и изчезват, преди да е успял да ги огледа както трябва; колко огромен беше просторът отвън, разпиляваше се безкрайно във всички посоки, обемаше целия свят – това едва не сломи сърцето му. Искаше да докосне всичко. Искаше по някакъв начин да е свързан с всичко. Искаше да познае всичко, което мернеше, да означава нещо за всяко дърво, всяка къща, всяко лице, целия свят, всички хълмове, покрити с трева и цветя, всички потоци. А къщата, в която бе живял с майка си и баща си… къде ли бе тя сега? А къде бе той, който бе живял в онази къща? Малкото момче, което не можеше да се научи да чете…

Сега беше на ново място, без хълмове, в по-малко градче, нови лица, нови улици, а той си беше съвсем същият, макар и да носеше един номер по-големи панталони и ново яке.

След това един блян го пренесе в нов вълшебен свят: момиченце на име Максин, беше в трети клас. В съня си той отиваше при нея, тя виждаше любовта му и на свой ред го обикваше. След това двамата вървяха заедно, хванати за ръце. На сутринта, след като сънува този сън, той се бе поболял от любов към нея. Не можа да си изяде закуската, вървеше към училището като в мъгла, мечтаеше си сънят изобщо да не бе свършвал. Когато видя момичето в класната стая, го връхлетя такъв копнеж, че краката му се разтрепериха. Тя седеше два чина пред него от другата страна на пътечката и той цял ден се взира в меката кестенява коса, потънал напълно в съня. Напълно забрави къде се намира и когато го извикваха отпред да изрецитира наученото стихче, той не успя да си отвори устата, не виждаше какво има за казване, знаеше само, че обича Максин, обича я, обича я и толкоз. Не искаше нищо друго, освен тя също да го обикне, макар да не бе наясно какво точно ще последва от това. Цял месец въздиша тайно по нея, а после тя избледня, той продължи да я вижда в класната стая, но Максин вече не бе това, което преди бе означавала за него.

Една вечер вървеше през двора на училището на път за вкъщи и пееше “Далеч е Типарери, далеч е домът”. Пееше с пълно гърло и не видя госпожица Фарго, която излезе от сградата и се спусна по стълбите. Мислеше, че е сам и че може да крещи на воля, но изведнъж видя как учителката смаяно се спира в подножието на стълбите.

– Ела тук, Джон – повика го тя и той се приближи към нея, срамуваше се, задето бе вдигнал толкова шум. Не подозираше, че тя още е тук. Не искаше никой друг да го чуе как пее. Застана пред нея, стиснал притеснено каскетчето си, а тя попита: – Къде е Типарери, Джон?

– В Ирландия – отвърна той. Страхуваше се да вдигне глава да я погледне в очите. Тя беше млада и той много я харесваше. У нея се усещаше някаква прекрасна тъга и той обичаше да седи в класната стая и да я гледа. Веднъж тя бе въздъхнала тъжно, в същия миг той също въздъхна тъжно, тя го чу и се извърна. След това го погледна в очите и се усмихна, усмихна му се единствено на него. През междучасието той изтича радостно на двора, бягаше възторжено насам-натам, не можеше да си намери място, толкова беше прекрасно госпожица Фарго да го погледне, да погледне само него и да му се усмихне.

Тя не помръдна от мястото си в подножието на стълбите цяла минута, след това нежно разроши косата му и рече:

– Благодаря ти, Джон.

Никога нямаше да го забрави, струваше му се толкова странно, толкова хубаво.

После долината, прежурящото слънце, той вървеше край пътя през лозята с дебелия Гаракян, Пит Тобин и Лисицата Форд… отиваха да плуват, беше лято. Водата, студена и кристално чиста, гмуркането, голите момчета…

Никога нямаше да го забрави…

Войната премина незабележимо, помнеше само как тичаше през града и крещеше: “Мир, мир! Войната свърши…”

В сънищата му локомотивът обикаляше света, той закопня за далечни места, мечтаеше да напусне долината, да прекоси планините, да стигне до морето, да види чуждите градове, далечните места. Представяше си огромните кораби… далече, далече… чуждите места по целия свят, Типарери.

Пътуваше с влак, пресичаше планините, сам, на седемнайсет… след това автобус… на деветнайсет… след това метрото в Ню Йорк… на двайсет…

Снегът, шумните тълпи… на двайсет и една… един ден, една нощ, светът, самият той, отново и отново, един ден, една нощ, пак светът и пак същият той и отново пак той, отново и отново…

Седеше в малка стаичка, пиеше… на двайсет и две… срещу него на масата седеше момичето и го гледаше напрегнато. Той мълчеше вече доста дълго, може би повече от десетина минути, само от време на време отпиваше от чашата.

– Какво точно каза? – попита накрая той.

Тя плачеше… един ден, една нощ, и ето го вече тук, нов разговор, нов тип съществуване, но отново той самият, навън, в чуждо съзнание, с друго значение…

– Джон – рече тя, – Джон, недей да мълчиш… Какво мислиш? Джон, случило ли се е нещо?

Видя самия себе си, как стоеше пред къщата и плачеше… чу как момичето му говори, повтаря безспир: “Джон, Джон, случило ли се е нещо?”

Тя му бе говорила нещо, нещо приятно, нещо, което пробуди образа на морето от съня му и миговете, през които се бе чувствал жив… това момиче бе толкова прекрасно… той се разсмя тихо, взираше се в лицето й, то го караше да се смее…

– Повтори, моля те, какво точно каза?

Бяха се запознали на една долнопробна танцова забава.

– Кажи ми – помоли той. – Не разбрах добре.

Тя заговори отново, изглеждаше изплашена, пушеше, а единственото, което той успя да схване, бе, че й закъснявало с два месеца, било негово, тя била сигурна, че е от него… Излизала и с други мъже, преди да се запознаят, но след това никога, трябвало да й повярва, не била излизала с друг, не била докоснала друг мъж през тези пет месеца, била му вярна… Вярвал ли й?… А сега й закъснявало с два месеца и тя се изплашила… не можела да спи… просто трябвало да го види… какво мислел той?

– Искаш да кажеш – рече той, говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея, – самият аз, извън мен, в теб, нещо расте, аз самият… Това ли имаш предвид?

– Да, да – отвърна тя. – Джон, моля те, повярвай ми… Ще видиш, заклевам се, ще видиш, че е твое… Не съм обичала никой друг, освен теб… Знам, че не искаше да става така… Аз също не желаех… Просто се случи… Но то е твое, заклевам се, Джон, не те лъжа…

Той се засмя отново, чувстваше се огромен… извън самия себе си… властелин на целия свят.

– Аз – рече той, – самият аз, нещо в теб…

– Значи ще го направиш? – попита тя. – Бих могла да го махна… има лекари и те могат да го махнат… но си мислех, че ще е хубаво да знаеш.

Той ядосано скочи и разтърси девойката, но след миг й се усмихна.

– Какви ги говориш? – извика. – Не се дръж като пачавра…

– Значи ще го направиш? – попита отново тя.

Той се разсмя с цяло гърло.

– Мое е, нали? – попита той. Седна отново, усмихна се, беше смаян. – Какво е усещането да е вътре в теб? Сигурна ли си, че си… Сигурна ли си, че не е нещо друго? Мислиш ли, че е голямо?

– Да, да – кимна тя. – Голямо е… Усещам го… Може да си наемем апартаментче…

– Странно… – рече той. – Не се тревожи за това. Мислиш ли, че съм луд? Ще се преместим в малка къщичка… А ти искаш ли да го задържиш? Сигурна ли си?

– Да – отвърна тя. – Искам да го видя… навън… да живее…

– Искаш да кажеш – рече той – да му позволиш да види света?

– Да – отговори. – Бих могла да намеря лекар…

– Не говори така – прекъсна я. – А ти как се чувстваш? Аз съм щастлив.

– Добре съм – рече тя. – Само дето много се бях изплашила… Мислех, че ще ми дадеш пари да отида при лекар и…

– Престани! – извика той. – Ако го кажеш отново, ще ти цапна една…

– Но ти ме обичаш… Обичаш ме, нали, Джон?

– Разбира се… Разбира се, че те обичам… Но не това е въпросът… Разкажи ми за него… Добре ли спиш?

– Бях неспокойна, тревожех се.

– Вече няма за какво да се тревожиш – рече той. Един ден, една нощ, светът, той самият, след това друг, пак той самият, отново друг и този другият гледа света през очите му, вижда снимка, той държи другия, нещо малко, но със своя личност, а девойката… – Спри да се тревожиш…. Ще се преместим в малка къщичка и ще чакаме… Мислех, че заради парите… Не разбирах какво се опитваш да ми кажеш… Нали искаш да го видиш, самата ти, извън теб, как гледа? Дай да го усетя…

Докосна девойката, разсмя се заедно с нея. Да, той самият, извън себе си, расте в нея… той самият бе целият свят…

– Толкова много говори – рече той. – Мислех си, че искаш парите… Не те слушах внимателно… Разбира се… Разбира се… Ще се преместим в малка къщичка и ще чакаме… Така е добре… Защо не го каза просто и ясно… Защо направо не изплю камъчето… Мислех си, че заради парите…

Видя как светът расте в нея чрез него, вселената се свиваше в границите на човешкото тяло, лицето, очите, очертанията, движението, артикулацията, след това осъзнаването, спокойния разговор, тихото общуване, отново той самият и въпреки това друг, продължава през времето, един ден, една нощ, светът, силата на човека, лицето на човека, самият той… Разсмя се нежно и докосна девойката там, където усещаше как нещо расте, чувстваше се прекрасно.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s