Българска · поезия · философски

Валери Петров – ***

Не са ми липсвали другари,
не са ми липсвали жени
и твойто идване ме свари,
бих казал, във щастливи дни.

Но дойде ти и, ето, взе ме,
и аз открих сега едвам,
че през това „щастливо“ време
съм бил невероятно сам

и че дружил съм с тоя, с оня,
но все от гордост защитен
и все уплашен тази броня
да не отпадне някой ден.

И ето, виж я, тя отпада
и лекотата в мен расте,
и аз пред тебе – толкоз млада! –
се чувствам, сякаш съм дете,

което пакостта признава
с горчаща от сълзи уста
и в миг усеща как престава
да го измъчва съвестта.

О, тази радост непозната:
да се разтвориш без лъжи
и без боязън, че везната
на лошото ще натежи!..

Разпитвай ме! Така е лека
душата в този искрен час.
Разпитвай ме! И нека, нека
за всичко да ти кажа аз

и да лежа във твойта стая,
разтърсвам от плача без звук,
щастлив, че съм успял накрая
да се предам на някой друг!