Българска · любовни · поезия

Недялко Йорданов – А аз те търсих почти нарочно

Почти не вярвах, че ще те намеря.
Бях пълен с грешни мисли.
И те търсех
във тази дневна нощ, в която светеше
голяма слънчева луна отгоре.

Ти ме погледна със вечерен поглед
и имаше най-утренните устни,
Които съм целувал някога…
И чак тогава аз се сетих вече
и все пак те попитах как се казваш.
-Любов.
Ах, да! Любов!
Аз бях забравил.
Здравей, Любов!
Защо си тъй различна?
Кой те научи тъй да се целуваш?
Къде живееш?
Може ли да вляза?

Ах, този вход е тесен, както някога,
с това автоматично осветление.
И подът пее тихо под краката ми
една възбуждаща, различна песничка:

Това е стаята…

Леглото е почти домашно,
помниш ли –
тук някога май имаше пиано?

Тук някога, а може би там някъде.
Ти, същата, а може би – Тя, другата,
седеше независима на стола
и весело и дълго ми говореше…
Ти се събличаш.
Колко си пораснала,
Все пак, Любов!
Все пак, Любов, ли казах?
Любов ли беше името ти древно?
А аз почти те бях забравил вече.

Как странно е това взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ
през твоето прозорче без пердета.
Ти си загадъчна във твойта опитност,
ти си самоуверено безпомощна,
когато искаш да ме изненадаш
с това, че си съвсем
съвсем
различна.

Любов, ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш.
И сълзите ти са черни –
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си –
а аз съм друг,
а аз съм друг
Любов.

Ти плачеш – аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти,
на устните,
на тялото не вярвам
и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване…
На тръгване от теб.

Как да повярвам в теб? Ще ме научиш ли?
Как да изтрия с устните си – устните
на всичките, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си – пръстите,
на всичките които си прегръщала?
Как да премахна с думите си – думите,
на всичките, които са те викали
фамилиарно – весело по име?
А името ти е почти измислица.

Прости, Любов!
Аз тръгвам пак по стълбите
с това автоматично осветление
на светло – тъмно – светло –
под странното добро взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихват се. И аз ще се усмихвам.

А може би пак ще се срещнат някога
на някоя безлична дневна улица
вечерните ни уморени погледи
и може би тогава ще сме истински
и ти,
и аз…
Наистина е весело.
Наистина до болка ми е весело,
че пак …
Че все пак
тръгвам да те търся
и може би ще те намеря някога.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s