Българска · любовни · поезия

Таня Пенчева – Миг

Беше толкова тъмно, че вятърът
се препъна по тесните стълби.
Тичах сляпа… но знаех, че чакаш –
без цветя и без клетви за бъдеще.
Не валяха звезди. Не блестеше
на луната фенерчето светло.
Бяхме сигурно толкова грешни,
че на мрак ни осъди небето.
Тичах, сляпа от страх.
И внезапно
като дъжд, от столетия чакан,
като белия изгрев на лятото
ослепително блесна
ръката ти.