Найден Найденов – Помниш ли

Помниш ли онази зимна вечер,
кишата пронизваща телата?
Пулсът на сърцата ни обречени,
разпилял в снежинки самотата.

Помниш ли тъмата в страст стаена,
пееща с любов предания?
Мигове в безумство споделени…
Време на изгарящи желания.

Помниш ли градината ни звездна,
посипана с бляскави искри?
От хиляди брилянти везана
на чер сатен с изгарящи лъчи.

Помниш ли ръцете ни крещящи
от болката на тихата раздяла?
Протегнати са днес, очакващи…
А зимата отвън… Студено-бяла.

Майсторът и Маргарита

• „— Това водка ли е?

– Но моля ви, кралице, нима бих си позволил да налея водка на една дама? Това е чист спирт!“

Невероятната съдба на Амели Пулен

„Когато пръстът сочи към рая, глупакът гледа пръста.“

Жерар дьо Нервал – Епитафия

Той мина своя век ту като в бляскав пир
Ту влюбен и самин, ту странен и сиротен,
Ту като никой друг, ту като стотний стотен –
Докле смъртта дойде при него най-подир.

И той я увеща за малко да почака,
Докле последен стих написа в самота;
В ковчега легна сам и угаси свещта –
И върху свойта гръд ръце той сложи в мрака.

А често бе ленив и гаснеше унило;
В мастилницата му засъхваше мастило –
И туй, що тук узна, съвсем бе малко то.

И в онзи зимен ден, щом от живота земен
Той бе позован към друг, наречен тук нетленен,
Замина, питайки: “Аз дойдох, но – защо?”

Рашко Стойков – Камък с трапчина

Когато дните ми изгубят цвят
и почне да ми отмилява тоя свят,
припомням си за оня майстор мил,
с длето и чук години майсторил
надгробни камъни, но на върха с трапчина –
след всеки дъжд вода за птичките да има.

Припомням си и в мен развиделява,
безкраен пак животът продължава
и става пак светът чудесен
дори със гробищата си – в цветя и песен!

И притаил във себе си вика,
аз хващам пак длетото и чука!

21 грама

Колко живота изживяваме? Колко пъти умираме? Казват че, всички губим по 21 грама точно в момента на смъртта ни. Всички. И колко са 21 грама? Колко се губи? Кога губим 21 грама? Колко си отива с тях? Колко се добавя? Колко се печели? 21 грама… Теглото на няколко монети… Теглото на едно Колибри… Или малко шоколадче. Колко тежат 21 грама?

Богомил Райнов – Задушница

У нас все обичай е бил отколе
да правят за умрелите задушница;
в забрадки черни, бабите се молели,
било в храма тясно и задушно.

Варели едно жито във котлите
начуквали и захар, и галета,
печели със черковни знаци пити
и черно вино сипвали в шишетата.

А след това при гроба скъп отивали,
димял тамянът, попът нещо пеел;
в калта се майки и вдовици свивали,
ръмял дъждът и вятър скръбно веел.

И струвало им се, че жив е мъртвият,
и че молитвата успокоява го,
че грижите до сълзи го покъртват,
че поменът им с радост го дарява.

Раздавали за бог да прости житото,
разливали виното над гробовете
и плачели жените до насита,
и сити си отивали поповете.

Веселин Ханчев – Красота

Толкова те дирих,
че земята
заприлича цялата
на теб.

Толкова те исках,
че нарекох
с името ти
всяка моя вещ.

Има ли те?
Или те измислих?

Може би е по-добре така.
Може би,
измислена от мене,
най за дълго с мене ще си ти,
най-последна
тебе ще намразя,
най-жестоко
ще ме заболи,
ако с друга някоя
случайно
само за минута
те сменя.

Камелия Кондова – Не и милост!

Вече не са същите момчета,
но и тези също пият бира…
Бях хиляда пъти Жулиета.
Само че накрая не умирах.
Милост ли? Проклятие е, Боже,
че след любовта оставаш жива.
Вързана след ласката — за ножа.
Галена след цвете — от коприва.
Жива, за да гледаш как се мята
жалката опашка на надеждата.
Дълга — за размера на земята.
Къса — във небе да се оглежда.
Милост ли? Ромео заприлича
на охранен празник, но без песни.
И какво, че още ме обичал…
Вече му е навик — по пиеса.
А на мен остават двата края,
дето все да вържа не успявам.
Милост ли? А мога ли да зная
колко още милост заслужавам?!
Ако може, друг да я получи,
друг след мен сто века да пребъде.
А на мен — дай Боже, да се случи
същото.
Обаче със присъда.

Недялко Йорданов – Моето мъжко момиче

Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича – обича,
ако ревнува – ревнува.

Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,
никога безразличен –
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна –
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.

Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.