Българска · поезия · философски

Добромир Тонев – Нежна машина

Ще се съпротивляваме срещу Навика,
безбройните му маски, пипалата му:
в спиралите му виждам слепи славеи,
възпяващи нелепо свободата си.
Докато всички свикваме полека
със тежките уранови играчки –
от втората природа на човека
до третата война остава крачка…
Защо да не живея хармонично?

Въпрос, на който бих се смял до сълзи,
ако не чувствах как и ироничната
усмивка върху устните замръзва
и моето лице се изкривява
от първите си клоунадни спазми;
звънчетата отдясно и отляво
започват все по-малко да ме дразнят.

Към тебе, гняв, навеждам си ухото,
ти, който си баща на много грешки –
макар и лош, съвет ми дай, защото
ми е студено в тия тънки дрехи.
Ти, който сляп размахваш алебардата,
така приличаща на пеперуда –
виж! – нежността скимти по тротоарите,
смалена до размерите на пудел.
Но кой е отредил един да страда,
а друг да си подсвирква с пълни бузи?
Или да ни напътства с тях? Над кладата
от есенни листа димят илюзии…
И умножена, болката ми расне,
пълзи като къпинов храст над всичко,
наричано от някои прекрасно,
от други премълчавано скептично.

Напразно се опитва паметта ми
да се завърне в детството, което
отгледа кон със Кумовата слама,
поеше го с вода от дъждовете.
Препъвам се сега в трупа му, светва
в рисуваното му око сълзата
и осветява случки и предмети,
които бяха някога загадки.
Които бяха някога красиви
и тайнствени, а моето невежество
ме правеше безсмъртен и всесилен,
но повече от всичко друго – нежен.
Изграждали душата на момчето,
защо мълчат днес всички книги прашни
пред моя вик, издигнат до небето
като хвърчило с дяволска опашка:
– Живея ли? И за какво живея?
Усмихвам се с ирония: разбира се…
А от стъклото счупено към мене
нахлува хлад направо от всемира.
Как вият динозаврите в бензина,
освободили свойта праенергия,
а нежната двутактова машина
калява в самота и грохот нерви.
Какво Го чака? Кой е зад вратата?
(Градът мълчи като евакуиран.)
В компания е Той със самотата,
защото самотата Го разбира.
А в самотата ще покълне истина –
като стебло на ябълка – под нея
огромният му мозък ще измисли
каквото трябва, за да оцелее.
Но чувствата – листата на дървото –
дали не ги пилее бавно вятъра,
създаван непрекъснато в живота
от пешовете черни на саката ни?

Наивна нежност! – дъщеря ми тича
в градниата с класическите вишни,
разперила към слънцето ръчичка,
за да му каже колко е годишна.
Пчели й правят златни ореоли
(безсмислени при нейната невинност),
а аз я гледам и на глас се моля
да бъде жива пет по сто години.
Сърцето ми се свива, като виждам
как пъкпите се пукат, как животът
взривява хлорофила си верижно
и триумфират мравешки пехоти.
Оттук нататък всичко общо-взето
е спускане по хребета на юни…
И старците, загледани в небето,
почукват по отвъдното с бастуни.

Зелена е като буквар природата.
О, колко аналогии невинни
с това, което преживяват хората
за шестдесет и толкова години.
Каква неудържима философия
от цветове, от форми и от страсти,
които тихо, с лазене и скокове
зачеват плът за своите стомаси.
От птичи поглед всичко е естествено.
Хармония! – въздишат в хор туристите.
Хармония е, но да си надвесен
над нея, не сред слепите й пристъпи!
И стреснат – между макове и глогове –
извивам врат към слънчевата брадва:
дали така не прави аналогии
и с мене някой – и жесток, и страдащ?

Комините димят и този дим е
послание до цялата вселена,
че тук човекът има дом и име
и че земята още е зелена,
че можем да отидем на ексурзия,
да се дивим на истинските преспи,
а коледният студ да бръсне бузите
на юноши, запели древни песни;
и селянин, комуто пукат костите
от здраве, да отпий „за бог да прости“…
Непоносимо щастие от простите
неща, които никак не са прости.
С невидимите свои телескопи
кажи, творецо, за кого будуваш?
Приспан от ежедневния си опит,
човекът рядко в облаците плува.
Върти го механизма на живота
с надеждата, че утре ще почива,
но все по-бързи стават оборотите
и все по-слаба всяка съпротива.
И все по-малко време за душата
и тялото, което го напуща…
Преди да си е подредил нещата,
ще му обуят новите обуща.

Завършено е сякаш всичко, движат се
нещата по излъсканите релси,
отлитат като малки гари грижите,
пищят локомотивно интересите.
Пристигат дъждове като по ноти,
из опитни поля кълнят филизи
и юноши навлизат във живота,
от който никога не са излизали.
И колко лакти, колко много раници –
къде отиват всички тия хора?
Отмества се невидимата граница
между реалността ни и възторга.
Край малката волфрамова планета
на лампата – мухи чертаят орбити.
И сякаш астронавти, стиховете
пристигат и си тръгват с тъжни проби.

По виждащи от пръстите на слепия,
когато се докосват до момиче,
случайните прозрение и трепети
създават в мене този алогичен
и нежен свят, където свети още
(спасена от безкрайните усилия
на грубостта) Надеждата и нощем
прогонва на страха ми ципокрилите.
Душата ми навярно е лилава
от непрестанно взиране в отвъдното…
Какъв прекрасен щит си изковава
човекът, който е достигнал дъното
и който е видял веднъж в елхата
жестоката извивка на приклада,
в усмивката – змия, а във змията –
лекарство за човека, който страда…
Един невидим Хефест изковава
за теб, творецо, този щит и нека,
ако от богове не те спасява,
поне да те закриля от човека.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s