Чужда · поезия · философски

Жерар дьо Нервал – Епитафия

Той мина своя век ту като в бляскав пир
Ту влюбен и самин, ту странен и сиротен,
Ту като никой друг, ту като стотний стотен –
Докле смъртта дойде при него най-подир.

И той я увеща за малко да почака,
Докле последен стих написа в самота;
В ковчега легна сам и угаси свещта –
И върху свойта гръд ръце той сложи в мрака.

А често бе ленив и гаснеше унило;
В мастилницата му засъхваше мастило –
И туй, що тук узна, съвсем бе малко то.

И в онзи зимен ден, щом от живота земен
Той бе позован към друг, наречен тук нетленен,
Замина, питайки: “Аз дойдох, но – защо?”