Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.
Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.
Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова –
да не родиш на някой друг децата му.
А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.
И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.
Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече –
добрите хора лесно се обичат.
Камелия,рядко се впускам в коментари,форуми и т. н.,но това стихотворение прободе егото ми,накара го да крещи…Колко силно,колко мъдро,колко истинско…,колко мое!..Да…добрите хора лесно се обичат…Това се рабира само след преживяване…Така,както се достига до мъдростта за по-лесно,по-удобно…
Като това,например…
За да не ме раняваш сутрин рано,
за да не ме обсебваш денем
с твоите чорапи,ризи и напитки,
и вечер да ме дърпаш под юргана,
просмукана от манджи и умора,
ще ти подаря най-лесния подарък…
Сърце, обвито в тяло голо и желано,
душа,запазила на спомена простора.
Да те обичам и такъв,
какъвто не харесвам,
да те харесвам и такъв,
какъвто не обичам,
но осъзнавам как и дните си приличат,как с теб съм вързана,дори безлична. Open your heart, I’m coming home
Хубави нещаFeed on Публикации КоментарOpen your heart, I’m coming home
Хубави нещаFeed on Публикации Коментари Христо Фотев – Понякога…
декември 25, 2007 от alanahh
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.
И толкова далечно – като теб.
и Христо Фотев – Понякога…
декември 25, 2007 от alanahh
Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?
Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.
И толкова далечно – като теб.
вързна, и дори безлична…