Българска · любовни · поезия

Камелия Кондова – Богомилско

Добрите хора лесно се обичат,
магията е да обичаш лошите.
С един от тях – най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника,
да ти приседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно ,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти
и да те иска прокълнато ялова –
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата
и нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек и не заплаче.

Веднъж сълза отронил е обречен
добър и свят пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгнеш вече –
добрите хора лесно се обичат.

Един коментар към “Камелия Кондова – Богомилско

  1. Камелия,рядко се впускам в коментари,форуми и т. н.,но това стихотворение прободе егото ми,накара го да крещи…Колко силно,колко мъдро,колко истинско…,колко мое!..Да…добрите хора лесно се обичат…Това се рабира само след преживяване…Така,както се достига до мъдростта за по-лесно,по-удобно…
    Като това,например…

    За да не ме раняваш сутрин рано,
    за да не ме обсебваш денем
    с твоите чорапи,ризи и напитки,
    и вечер да ме дърпаш под юргана,
    просмукана от манджи и умора,
    ще ти подаря най-лесния подарък…
    Сърце, обвито в тяло голо и желано,
    душа,запазила на спомена простора.
    Да те обичам и такъв,
    какъвто не харесвам,
    да те харесвам и такъв,
    какъвто не обичам,
    но осъзнавам как и дните си приличат,как с теб съм вързана,дори безлична. Open your heart, I’m coming home
    Хубави нещаFeed on Публикации КоментарOpen your heart, I’m coming home
    Хубави нещаFeed on Публикации Коментари Христо Фотев – Понякога…
    декември 25, 2007 от alanahh

    Понякога по-много се обичахме,
    понякога по-малко, а понякога,
    когато ти заплакваше в ръцете ми,
    живота ми приличаше на щастие.
    Луната мълчаливо ни преследваше.
    Рисуваше телата ни по пясъка.
    Ний правехме какво ли не – понякога
    наистина приличахме на влюбени.
    Но пясъка изтече от косите ни
    и се завърна помежду ни въздуха.
    Естествено е във такива случаи
    усмивката ми малко да е стъклена.
    Естествено е във такива случаи
    усмивката ми малко да е стъклена.
    Естествено е да потърся хората.
    Да се разтворя в тяхното съчувствие.
    Да им изплача болката си с някакво
    забравено и скрито удоволствие…
    (Аз мога да разплача и дърветата,
    и птиците и бронзовите бюстове,
    но докога ще ни сближава болката
    и много ли е трудно да сме искрени?)
    И затова ще се усмихна някак си.
    Усмивката ми ще е малко стъклена.
    Уплашено ще питам – и безмилостно
    луната и дърветата, и себе си,
    наистина ли ние бяхме влюбени?
    Наистина ли ти си мойто щастие,
    или в нощта приличаше на щастие?

    Тогава ще напиша неочаквано
    най-истинското си стихотворение,
    най-хубавото… Като тебе
    хубаво.

    И толкова далечно – като теб.
    и Христо Фотев – Понякога…
    декември 25, 2007 от alanahh

    Понякога по-много се обичахме,
    понякога по-малко, а понякога,
    когато ти заплакваше в ръцете ми,
    живота ми приличаше на щастие.
    Луната мълчаливо ни преследваше.
    Рисуваше телата ни по пясъка.
    Ний правехме какво ли не – понякога
    наистина приличахме на влюбени.
    Но пясъка изтече от косите ни
    и се завърна помежду ни въздуха.
    Естествено е във такива случаи
    усмивката ми малко да е стъклена.
    Естествено е във такива случаи
    усмивката ми малко да е стъклена.
    Естествено е да потърся хората.
    Да се разтворя в тяхното съчувствие.
    Да им изплача болката си с някакво
    забравено и скрито удоволствие…
    (Аз мога да разплача и дърветата,
    и птиците и бронзовите бюстове,
    но докога ще ни сближава болката
    и много ли е трудно да сме искрени?)
    И затова ще се усмихна някак си.
    Усмивката ми ще е малко стъклена.
    Уплашено ще питам – и безмилостно
    луната и дърветата, и себе си,
    наистина ли ние бяхме влюбени?
    Наистина ли ти си мойто щастие,
    или в нощта приличаше на щастие?

    Тогава ще напиша неочаквано
    най-истинското си стихотворение,
    най-хубавото… Като тебе
    хубаво.

    И толкова далечно – като теб.
    вързна, и дори безлична…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s