проза

Стефан Кръстев – Когато е камък

 

Опомням се всички които я имаха, раняваха, възкресяваха, губеха, любеха, погубваха се и я погубваха, рушиха се и я рушиха, въздигаха основи отдавна въздигнати, изчезваха в лабиринтите й. Всички съм които я целуваха, галеха или просто я желаеха от далече и никога нямаше да докоснат. Част от всеки съм, всеки е част от мен. Мравуняк от желания съм, разпръснат. Някъде съм, тя е другаде. Липсва ми, навярно й липсвам. Дъжд блести по павираните улици. Някъде наблизо е хотелската ми стая. Загубих се, нарочно го направих. Иска ми се да се лутам из дъжда. Не ми звъни, аз също не й позвънявам. Загубил съм се тези дни изобщо.

 

Тя понякога казва: камък съм. И се превръща в камък. Всички съм които са го чували. Всички. Един грабва длето и чук. Вдъхновение го обзема. В скулптор се превръща. Вае камъка. В свое усещане за красота го вае. Камъкът му се отдава. Колкото и да е твърд не може да устои на вдъхновението. На танцьорка заприличва. На танцьорка с разголена гръд. Самодива с разтворени устни, разпилени коси. С нежна усмивка и похотлив израз. Тръпката на бедрата е уловена, в мига в който екзалтацията е достигнала кулминация. Мисли си, че я е накарал да чувства, а е предал само свой образ и подобие на камък, който е останал камък. Украсява с него мъртвата си стая. Жалка картина е този тип. Грубиянин с нежно усещане за себе си. Ляга до творбата си, в нозете й. Боготвори по този начин ръцете си, а в някоя нощ, земята се разтърсва. Незадоволени са недрата й. В страст се гърчи на сън. Рухват сгради. Сирени ехтят. Уплашени хора дълго лекуват стрес. В тази нощ скулптурата е паднала и прегазила нещастника. Било е въпрос на време да се случи.

 

Камък съм, казва. И се превръща в камък за друг. И той започва да блъска в камъка главата си. Блъска се така, че да изглежда, че се блъска силно, но сам преценява ударите. Колкото леко да му се размъти главата и да му излязат няколко цицини. Чуди се сам защо го е направил. Лъже жена си, че се е подхлъзнал по стълбищата, тя се прави, че му вярва, но разбира се: досеща се, защото и тя когато пожелае може да се превърне в камък, цицините й са познати и добавя към украсата от цицини на съпруга си и рога.

 

Друг вижда в нея воденичен камък. Връзва го на врата си и скача във вълнолома на илюзиите. Удавен е в щастие. Любимец на русалките, за живота: мъртвешки син.

 

Друг се опитва да я изхвърли от съзнанието си както от бъбреците се изхвърля камък. Медиците сравняват болката на изхвърлен от бъбреците камък с родилната, но тази е далеч по-силна.

 

Друг вижда камъка съвсем различно. Скъпоценен е. Скрит дълбоко в трезора на душата й. Разбива кодовете. Дезактивира електрониката. Има и първобитни капани, тук по-скоро интуицията отколкото познанието му помага. Сияе в ръцете му огромният син диамант. Украсява с него короната на самочувствието си.

 

Всички тях съм. С всички тях я изживявам и вървя из старата част на вековният град.

 

Този с короната е най-смешен. От тежестта й, врата му заяква и заприличва на бик. Цялата му сила е съсредоточена в този врат и сигурно за да не бъде забелязвано или за да бъде забелязвана короната му, угасява всички други светлини около себе си. За да блести само скъпоценният камък на главата му.

 

Мисли си, че е царствен, но прилича на миньор в дълъг, дълъг коридор. Някъде в края му проблясва светлина. Тя е истинската светлина която камъка просто отразява. Не се стреми към нея, защото с нея не може да украси челото си. И от скука пренаселва мрака с видения и сам се изгубва сред тях.

 

Всички тях съм. С всички тях я искам и имам, пропилявам и търся отново.

 

За друг е речни камъни настръхнали в тиня. Нежни са докосванията й, напомнят плът, екзотична поквара. Целувки напомнят и поглъщане. Галят кореми по нея рибките, водни змии крие под пазвата си. Хлъзгат се босите му стъпала. Държи за ръка друга. И върху един зноен камък, правят любов. С друга е, а всъщност с камъните. И сам е отдавна камък между тях.

 

Вървя по павираните улици в старата част на вековният град. Камък по камък са нареждани. Колко ли време и пот е било? За да вървя по тях към своето някъде.

 

Покръстени с дъжда камъните ми се усмихваха.

 

Искаше да е изненада, но чувствах, че ме чака в хотелската стая.

 

Забравихме камъни вън на дъжда.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s