проза · цитати

Димитър Динев – Ангелски езици

Роза плачеше на рамото на майка си Здравка, Здравка – на нейното. Младен се боеше, че всеки миг ще се разплаче и за това гледаше да е далече от всякакви рамена.
/…/
-Трябва да се срамуваме! извика той.
-Защо? – пропищя гласът на Исоп почти толкова силно, колкото сирената на влака.
-Затова, че сега не плакахме
****

И така Младен се научи да мисли. В разговор с някого, който му липсваше.

***

Много забравяше поп Серафим, откакто беше започнал да остри сърпа. Пък и за какво да товари паметта си. Ако искаше нещо, беше достатъчно да попита Господ. Само дето Той не винаги му отговаряше.

***

… А той оставаше сам със спомена за едно неизпълнено обещание и чакаше и нищо не можеше да го отвлече от тази мисъл, и щом чуеше, че ключалката щраква, хукваше в коридора и още докато майка му събуваше ботушите си, питаше:

– Мамо, кога ще ми дадеш цялата си любов?

Единият ботуш лежеше на пода като изкормено животно, другият, на крака й, беше още жив. Тя се спусна към Искрен, куцукайки. Куцаше даже по-зле и от баба му. Искрен гледаше уплашен. Винаги ли трябва да куцат, за да могат да го обичат?

***

Под земята бе научил да се осланя само на собствените си ръце или на ръцете на своите приятели. И за всичко, което можеше да се изрази с ръце, не си хабеше езика. Затова най-много се радваше, когато хората, дето обичаше, бяха на една ръка от него.

***

Изпратиха Роза на гарата. Всички заедно се шегуваха, заедно викаха, заедно махаха и въпреки това всеки махаше за себе си, един по-дълго, друг по-кратко. Заедно изглеждаха радостни, но въпреки това всеки бе сам в тъгата си.

***

Чуваше още дълго как той се върти в леглото, как натиска глава във възглавницата и диша тежко, чуваше как се бори с безсънието, но в нея не трепваше нищо, даже не й беше любопитно. Отначало ръцете му престанаха да я докосват, много време беше минало оттогава, но един ден стана така, че вече не я докосваха и думите му, после и пъшкането му и накрая мълчанието му.

***

Мъката му нямаше начало, нямаше и край. Накъдето и да погледнеше, само нея виждаше. Нахлуваше в него отвсякъде, като в къща без прозорци, и си играеше със сърцето му, както си поиска, търкаляше го от стена до стена, по кривия, изкъртен, наяден под, където под всяка пролука зейваше цяла бездна. /…/

Между тъга и спомен имаше някакви връзки, често пъти едното предизвикваше другото. Когато Искрен бе натъжен, той потъваше в спомени, когато си спомняше, често се натъжаваше.

***

… научи се бързо да се разделяш с хора и вещи, но също и с миналото, едва тогава ще имаш и бъдеще.

***

Кажи ми просто какво разбра от живота. Щом не можеш да бъдеш кратък, значи си научил само неща, които не ти трябват.

***

Един сак полетя надолу към пода, двама души се прегърнаха, нямаше друг жест или дума, които можеха да направят разбираем смисъла на една раздяла. Една прегръдка, едно потупване, стискане на ръце, притихване, помахване или пък гняв, рана, обида, мъка, скандал, хвърляне, чупене, понякога сълзи, понякога една шепа пръст върху гроба, много неща имаше при една раздяла, само не и някакъв смисъл.

– Странно нещо е тоя живот – каза единият, след като отново беше вдигнал сака от пода.

– Ужасно странно … – каза другият.

Нищо повече не си казаха. Само се заслушаха в тишината на океана, който скоро щеше да застане помежду им.

Реклама

Един коментар към “Димитър Динев – Ангелски езици

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s