Българска · поезия · философски

Кирил Кадийски – Пепел

Лениво, прашно пладне. Жегата в припадък се е свлякла.
Кварталът сякаш спи. Но слънцето забива тежка факла
в стрехите трепкащи… Каквото трябва – да гори.
Пожар. И все едно дали оголената жица ще зацъка
с език на пепелянка, или от неземна мъка
ще пламне мозък – като облак бял в зори.

Мравунякът изскача – застрашен е! – и вода се плиска.
А някой път една сълза е нужна за душата близка,
и пак не я проливаме. Светът не е все още помъдрял.
Пожарната пищи: по вената на уличката крива
като съсирек към пламтящото сърце отива.
На теб за огъня ти става жал.

Каквото трябва – да гори. На нас животът ни изгаря.
Страстта утихва, после – пламтят съмнения и вяра
и в пепел се превръщат антрацитните коси.
Горим. А младата топола, над квартала
зелената си струя развъртяла,
се мъчи слънцето да угаси.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s