проза

Оскар Уайлд – Славеят и розата

Тя каза, че ще потанцува с мен, ако и донеса червени ризу – възкликна младият студент, – но в цялата ми градина няма нито една червена роза!

Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.

– Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, пораади липсата на една червена роза, животът ми е разбит!

– Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него макар и да не го познавах; нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тънна като зюмбюлов цвят, а устните му са червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила свля печат на челото му.

– Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стисне нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

– Това безспорно е истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-драгоценна от изумрудите и по-скъпа от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.

– Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лице в ръце и зарида.

– Защо плаче? – попита едно зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича към студента.

– Защо ли наистина? – пошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.

– Той плаче за червена роза – каза славеят.

– За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като сянка се понесе през градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя и се спусна към него и кацна на малко клонче.

– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Мойте рози са бели – отговори той, – бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлеятя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.

– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Мойте рози са жълти, отговори той, – жълти като косите на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше подс прозореца на студента.

– Дай една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Моите рози са червени – отговри той, – червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

– Една червена роза е всичко което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бий могъл да я получа?

– Има начин – отговори храстът, – но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.

– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е страх.

– Ако искаш червена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика и лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне в сърцето ти и кръвта на твоя живот да ппотече в моите жили и да стане моя!

– Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, – а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора да гледаш слънцето в неговата златна колесница и луната в нейната бисерна колесница. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината и изтравничето, което цъфти поо хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една причка, сравнено със сърцето на човека?

И той разпери кафявите си крила заа полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студенат ощ лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все пще не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

– Бъди щастлив! – просикна се славеят. – Бъди шастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика и линна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сътце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е катодъх на тамян.

Студенатът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славят, защото знаеше само това, което е писано с книгите.

Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

– Изпей ми една последна песен! – пошушна той – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.

Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболяща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.

– Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че ума красиви нотки в глада му. Колко жалко, че не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ рой пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя  и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му, и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо рой пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, докато една песен следваше друга. Бледа беше тя отначалото, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на риза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – илиденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-силна и по-силна взе да става еговата песен, защото той пееше за разждането на мъката в дущите на мъж и девойка.

И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха когато целува устите на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал до неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славеят може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славеят да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славеяче – извика храстът, – защотоденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйнаставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева в небето. Червен бе венецът от листенца и червено като пубин беше сърцето.

Но гласът на славеят започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песентаму и той усети нещо да го задава в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори своите листнеца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова.

Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.

– Я какъв чуден късмет! – възкликна той, – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това се сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

– Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя че ти разказва колко те обичам!

Но момичето се навъси.

– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племеника на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

– Честан дума, ти си много неблагодарна1 – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам  да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, като племенника на шамбелана! – И тя стана от стола и влезе вътре.

– Какво глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина толкова полезна, като логикатам защото нищо не диказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност ря е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практиен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s