Open your heart, I’m coming home
Хубави неща
Пролет е, а аз съм есенна,
дори дъждът със мен вали.
Не трябва да се чувствам весела,
защото остарявам пак, нали!?
Кой казва, че в денят рожден,
трябва да изпитвам радост!?
Годините прелитат с мен,
а аз изпълнена съм с жалост.
И не вино, кръв налейте!
Че летата тихо отминават.
Не ярост, усмивка подарете,
че радостите само ми остават.
Кому са нужни отрупани маси,
и лица фалша едва прикриващи!?
Не искам аз днешните поздрави ваши,
а искам обич и радост нестихващи.
Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш…
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.
За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък – като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.
Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка –
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.
Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.
Гладна премръзнала изгубена
съвсем сама, без петаче,
девойка 16 годишна
неподвижно изправена
площад Конкорд
петнадесети август по пладне.
Умира побледния ден, мечтателно загледан
в нощта, която иде. Ела
Нощта полека си размахва черните крила
Посипани с брилянти и рубини
Ела да гледаме: ще трепне
с рамене нощта и ще погине
На ясните звезди злочестиви блян
И тихо тя пришепна ми през сънена омая:
„Аз искам да не зная“
И ето: почва листопада от звезди
(А тя заспа и нищо не дочака…)
И ето огнени бразди
изчезват смаяни във мрака
с въздишките на ненадейна скръб
и тръгнала на сън, през сънена омая
Тя шепне ми: „Аз искам да не зная…“
Съблече ме. До богиня ме съблече. Бях толкова гола, толкова естествена. Между тревите и боровите клони. Кожата ми настръхнала, сърпове от светлина, докоснали с върхове зърната ми. Полуда ме е усмихнала. Чувам отдалече собствения си ускорен дъх. И пулсът ми е ускорен. Как успя да го направи! Почти не го познавам. Не изглежда такъв. Как ме докосна! Просто е безумие. Излязла съм от себе си. Чувам водопади. Искам да ме погълнат. Искам зрението ми да се пренесе другаде и тялото ми да се превърне в зрение което да се докосне до всяка форма и по друг начин, непознат на очите да я познае. Искам да се отдам до забрава, на забравата да се отдам. Да ме погълне някъде. Как успя! Толкова е странен. Нима съм се открила. Не се познавам такава. Имам чувството, че никога не съм се събличала. Дори пред себе си, дори в банята, родила съм се била с дрехите. Част от тях са падали, но гола истински не съм била, защото сега се виждах и се чувствах гола. Изчервих се.
Наведох глава. Не исках да поглеждам повече в голото си изображение. Как тази толкова натурална картина ще я покаже на изложба. Ще му я купя. Не може така. И какво си въобразява. Дори не съм му позирала. Но как знае за бенките! Защо ми въздейства толкова. Маслена картина, голо тяло. Какво по естествено? Аз съм му била модел, без да съм съзнавала. Да, попита ме, може ли, отговорих му, че може. Със смях му отговорих, иначе не съм се събличала. Как е разбрал за бенките, не ми се мисли. Няма как, но защо се чувствам така, ми се струва още по-странно. Далеч по-странно.
-Виж! – усмихнах му се, загубих ум, забравих какво искам да му кажа. Почувствах се изнасилена. За кратко мигновение се почувствах така, а после глупаво, много глупаво. Още бях изчервена, направих опит за дяволита усмивка, но нямаше да ми мине номера. Всичко познаваше у мен. Малко момиченце бях за него, а той за мен големия чичо доктор. Не можех да го впечатля с каквото и да е било. Изгледа ме въпросително. Ама и поглед има! Дете удивено!
Пак ме полази възбудата. Онази същата която изпитах след като махна ръцете си от очите ми и се видях гола на триножника.
-Не можеш да ме покажеш така…-рекох му. – Все едно съм легнала и те чакам в леглото, а ти пускаш цял град при мен. Така се чувствам. Моля те, не знам колко струва това, ще го купя.
Разстроен изглеждаше. Доближих се до него. Малко по-нисък беше.
-Не ти ли харесва?-попита ме тъжно.
Какво да му кажа, че е омагьосваща, че ме побърква. Нещо такова опитах, но му го изказах иначе. В тон с картината. Любех го както жената на нея, а не както аз съм правила любов. В ателието, изненадващо и за мен. Не ми се е случвало тъй, толкова бързо, толкова необмислено. Но и толкова прекрасно, не съм се чувствала след това.
-Подарявам ти я. – рече ми, но забравих картината. Върнах се на другият ден за да си я взема, но пак се любехме и пак я забравих. Върнах се и на следващият ден и пак се любехме и този път не забравих картината, но да си тръгна забравих.
-Каква е магията ти? – попитах го. Лежеше по гръб, главата ми на гърдите му, пръстите му играеха по гърба ми. Несъзнателно рисуваха нещо си. Пак приличаше на гора и на изгубена сред пътеките й, объркана, гола жена.-Кажи ми, каква е магията ти?
-Ще ми бъдеш ли палитра? – плахо зададе въпроса си. Закикотих му се.
-Да. Искам да съм твоята палитра.
-Ти пожела. – при тези му думи хладни тръпки ме полазиха.
В началото изглеждаше ексцентричност, типична за художник като него, тъмнина се спущаше над бездната, а четката му ме галеше, дълбоко, дълбоко докосваше. Кикотех се и дремех, мечтаех и летях във видения. По гърдите и корема ми, разтваряше боите, понякога ми беше отегчително, понякога омалявах. Исках да се любим понякога, понякога успявах да го склоня и по време на рисуване, но рядко, много рядко. Рисуваше все своите пътеки, все тази грабваща ме природа. Все голи тела. Често не беше доволен от резултата. Натъжаваше се, ставаше мълчалив. Вдигал ме е и посред нощ. Имаше момент в който всичко адски ми омръзна. Отказвала съм му, нагрубявала съм го. Романтично изглеждаше да му бъда и палитрата, но да ме превърне единствено в своя палитра, ме подтискаше.
-Не, не си ми само палитра. Но и моята палитра е моят живот, разбираш ли ме. Всичко е моята палитра за мен, но ти си повече и от нея.
Как да не му простиш, как да не го обикнеш още по-силно. Искаше ми се понякога да бъде по естествен, понякога се боях от мисълта, че може да стане естествен. Спомнях си онзи следобед в който за пръв път видях картината. Толкова ярко чувство. Все едно ме съживи за света, а преди това съм живяла в сивите си видения за него. Цяла бях поезия. Гола поезия с женско тяло, част от дъхавата гора, отдадената за любов вечност. Търкаляше се времето. Все по-живи и по-истински ставаха картините му. Имах усещането, че образите дишат, топла плът са, а не проекции. Как го постигаше, само той си знае. Гениален, макар и тъжен. Затворен в себе си, отварящ се за кратко, единствено към мен.
-Каква е магията ти?-пак го питах.
-Цветовете. Те са живот. Извличам го от теб.
Засмях се. Приех го като любовно обяснение, но когато осъзнах, че просто казва истината бях лишена от воля да избягам. Четката му изсмукваше живота от мен, за да го нанесе в картините му. Те ставаха по-живи, аз апатична, обезсилена.
-Искам да рисувам. – казваше ми.
Събличах се и лягах, а не желаех, не желаех. Знаех, че умирам, но не можех да не му се подчиня. Подобна наркотична зависимост имах от четката му. Престанах да се движа, после започнах и да чезна. Накрая се превърнах в последните багри с които нарисува голото тяло на една жена с която наскоро се запозна. Съблече я. До богиня я съблече. Беше толкова гола, толкова естествена. Между бодлите и боровите клони, а кожата й лекичко настръхнала.
Наведе глава, пред мен и своя образ.
-Не можеш да ме покажеш така.-рече му смутена и възбудена.
Януари
И яз
дълбок,
и мраз –
дал Бог!
И ти –
пиян.
Свети
Йордан!
И син
от студ
комин –
хайдут
с калпак
от сняг.
Февруари
И сняг.
И хан.
С резняк
налян.
Чуй звън!
Не тук –
навън…
Капчук!
Ластар
ли стар
сълзи?
Лозар
в лози
пълзи.
Март
О, кал
през март…
Локал.
Хазарт.
В нощта
дори
кръвта
ти ври.
Една
жена
(сред сто!)
в ръце
с асо –
сърце!
Април
Денят
звъни…
Роят
се дни.
Или
е сън
с пчели
и звън.
За страст
готов,
о, май,
под храст
с любов
омай!
Май
Април,
през май
препил си
май.
За мен
налей
зелен
елей!
О, кой
под вас
ли пи
покой
и страст,
липи?
Юни
О, зной!
Под свод
с порой
от пот…
Синчец.
И мак.
Певец,
на крак!
Пече.
Но хей,
щурче,
ти с лък
от стрък
лудей!
Юли
Пламтящ
покой
под плащ
от зной.
На шир
и длъж –
шпалир
от ръж.
Вървим
без дъх
сред дим
и лъх
горещ
от пещ.
Август
Ята
пред път
в стрънта
сноват.
Простор
нас мен –
о, взор
стъмен.
Небе…
Блести
луна:
гребе
звезди-
зърна…
Септември
Светът
гори…
Пламтят
гори,
от жар
ли са? –
пожар
в леса.
А ти,
мъгла,
в мечти
димиш:
лула
с хашиш.
Октомври
Мъгла.
Сноват
тела
без плът.
Кълвач –
на вид
ковач
набит!
И лих!
Аз бих
му дал
медал
от лист
златист…
Ноември
О, кър
пред мен –
бакър
червен.
Мечтай
за свеж
калай
от скреж.
Върби
с торби
от сняг
вървят…
Ни път.
Ни бряг.
Декември
Разпран
е цял
брашнян
чувал.
– Небе,
все пак
не бе
ли сняг?
Ридът
е стар
мливар,
сред път
преспал
в паспал.
Сбогуване безкрайно –
разточителство на вечници:
аз, скъперникът,
и ти – с благословените уста,
в мъглицата на думите,
в началото на есента …
I
Историята, понякога, греши. Легендата, в някои случаи, е вярна, а самите феи признават в задушевните си разговори с някои поети, че има доста измислици във всичко, което се разказва за Маб, за Броселианда, за свръхестествените и покоряващи приказни създания. А колкото до случките или събитията от древни времена, става така, че двама или повече съвременни хронисти си противоречат. Казвам това, защото сигурно ще се намери, който да определи като недостоверна кратката история, която ще разкажа сега и която преведе един мъдър свещеник, мой приятел, от един пергамент, намерен в Палестина, в който случаят беше описан със знаци на езика на Калдея.
II
Саломе, перлата на двореца на Ирод, след една разпалваща страстите изява на славния пир, където танцува по римски под звуците на арфи и кастанети, изпълни с възторг, с наслада, с лудост великия цар и височайшата публика. Знатен момък постави в краката на гъвкавата и очарователна жена гирлянд от свежи рози. Падна Манип – затлъстял, пиян и лаком магистрат; вдигна златната си, гравирана чаша, пълна с вино и я пресуши на един дъх. Взрив от веселие и почуда. Точно тогава монархът, като награда за триумфа й и по нейна молба, й отстъпи главата на Йоан Кръстител, а Йехова изпрати мълния на земята в божествения си гняв. Една легенда твърди, че смъртта на Саломе настъпила в ледено езеро, където ледовете й прерязали гърлото.
Не беше така; ето как беше.
III
След като свърши пирът, умора налегна очарователната и жестока принцеса. Тя се запъти към спалнята си, където се намираше леглото й – голямо легло от слонова кост, което държаха на гърбовете си четири сребърни лъва. Две негърки от Етиопия, млади и засмяни, я освободиха от дрехите й и чисто гола скочи Саломе на мястото за отмора и легна бяла и приказно сияйна върху пурпурен плат, който подчертаваше чистата и розова хармония на формите й.
Усмихната, усещаше лекия повей на ветрила и съзерцаваше, недалеч от себе си, бледата глава на Йоан, която в позлатена чиния беше поставена върху трикрака масичка. Изведнъж, почувствала странна задуха, заповяда да й махнат пръстените и гривните от глезените и от ръцете. Подчиниха й се. Носеше на шията си, като колие, златна змия, символ на времето, чиито очи бяха два кървави и блестящи рубина. Това беше любимото й бижу; подарък от един претор, който го беше получил от един римски майстор.
Щом посегнаха да й го махнат, Саломе изпита внезапен ужас – змията се мяташе като жива върху кожата й и с всеки изминат момент затягаше все повече и повече тънкия си стегнат пръстен от метални люспи. Робините, ужасени, неподвижни, приличаха на каменни статуи. Изведнъж нададоха вик – трагическата глава на Саломе, царствената танцъорка, се търкулна от леглото до подножието на трикраката масичка, където стоеше тъжна и безжизнена главата на Исусовия предтеча; а до голото тяло, в пурпурното легло, остана да лежи свита на кълбо златната змия.
Open your heart, I'm coming home 