проза

Стефан Кръстев – Жива палитра

Съблече ме. До богиня ме съблече. Бях толкова гола, толкова естествена. Между тревите и боровите клони. Кожата ми настръхнала, сърпове от светлина, докоснали с върхове зърната ми. Полуда ме е усмихнала. Чувам отдалече собствения си ускорен дъх. И пулсът ми е ускорен. Как успя да го направи! Почти не го познавам. Не изглежда такъв. Как ме докосна! Просто е безумие. Излязла съм от себе си. Чувам водопади. Искам да ме погълнат. Искам зрението ми да се пренесе другаде и тялото ми да се превърне в зрение което да се докосне до всяка форма и по друг начин, непознат на очите да я познае. Искам да се отдам до забрава, на забравата да се отдам. Да ме погълне някъде. Как успя! Толкова е странен. Нима съм се открила. Не се познавам такава. Имам чувството, че никога не съм се събличала. Дори пред себе си, дори в банята, родила съм се била с дрехите. Част от тях са падали, но гола истински не съм била, защото сега се виждах и се чувствах гола. Изчервих се.

Наведох глава. Не исках да поглеждам повече в голото си изображение. Как тази толкова натурална картина ще я покаже на изложба. Ще му я купя. Не може така. И какво си въобразява. Дори не съм му позирала. Но как знае за бенките! Защо ми въздейства толкова. Маслена картина, голо тяло. Какво по естествено? Аз съм му била модел, без да съм съзнавала. Да, попита ме, може ли, отговорих му, че може. Със смях му отговорих, иначе не съм се събличала. Как е разбрал за бенките, не ми се мисли. Няма как, но защо се чувствам така, ми се струва още по-странно. Далеч по-странно.

-Виж! – усмихнах му се, загубих ум, забравих какво искам да му кажа. Почувствах се изнасилена. За кратко мигновение се почувствах така, а после глупаво, много глупаво. Още бях изчервена, направих опит за дяволита усмивка, но нямаше да ми мине номера. Всичко познаваше у мен. Малко момиченце бях за него, а той за мен големия чичо доктор. Не можех да го впечатля с каквото и да е било. Изгледа ме въпросително. Ама и поглед има! Дете удивено!

Пак ме полази възбудата. Онази същата която изпитах след като махна ръцете си от очите ми и се видях гола на триножника.

-Не можеш да ме покажеш така…-рекох му. – Все едно съм легнала и те чакам в леглото, а ти пускаш цял град при мен. Така се чувствам. Моля те, не знам колко струва това, ще го купя.

Разстроен изглеждаше. Доближих се до него. Малко по-нисък беше.

-Не ти ли харесва?-попита ме тъжно.

Какво да му кажа, че е омагьосваща, че ме побърква. Нещо такова опитах, но му го изказах иначе. В тон с картината. Любех го както жената на нея, а не както аз съм правила любов. В ателието, изненадващо и за мен. Не ми се е случвало тъй, толкова бързо, толкова необмислено. Но и толкова прекрасно, не съм се чувствала след това.

-Подарявам ти я. – рече ми, но забравих картината. Върнах се на другият ден за да си я взема, но пак се любехме и пак я забравих. Върнах се и на следващият ден и пак се любехме и този път не забравих картината, но да си тръгна забравих.

-Каква е магията ти? – попитах го. Лежеше по гръб, главата ми на гърдите му, пръстите му играеха по гърба ми. Несъзнателно рисуваха нещо си. Пак приличаше на гора и на изгубена сред пътеките й, объркана, гола жена.-Кажи ми, каква е магията ти?

-Ще ми бъдеш ли палитра? – плахо зададе въпроса си. Закикотих му се.

-Да. Искам да съм твоята палитра.

-Ти пожела. – при тези му думи хладни тръпки ме полазиха.

В началото изглеждаше ексцентричност, типична за художник като него, тъмнина се спущаше над бездната, а четката му ме галеше, дълбоко, дълбоко докосваше. Кикотех се и дремех, мечтаех и летях във видения. По гърдите и корема ми, разтваряше боите, понякога ми беше отегчително, понякога омалявах. Исках да се любим понякога, понякога успявах да го склоня и по време на рисуване, но рядко, много рядко. Рисуваше все своите пътеки, все тази грабваща ме природа. Все голи тела. Често не беше доволен от резултата. Натъжаваше се, ставаше мълчалив. Вдигал ме е и посред нощ. Имаше момент в който всичко адски ми омръзна. Отказвала съм му, нагрубявала съм го. Романтично изглеждаше да му бъда и палитрата, но да ме превърне единствено в своя палитра, ме подтискаше.

-Не, не си ми само палитра. Но и моята палитра е моят живот, разбираш ли ме. Всичко е моята палитра за мен, но ти си повече и от нея.

Как да не му простиш, как да не го обикнеш още по-силно. Искаше ми се понякога да бъде по естествен, понякога се боях от мисълта, че може да стане естествен. Спомнях си онзи следобед в който за пръв път видях картината. Толкова ярко чувство. Все едно ме съживи за света, а преди това съм живяла в сивите си видения за него. Цяла бях поезия. Гола поезия с женско тяло, част от дъхавата гора, отдадената за любов вечност. Търкаляше се времето. Все по-живи и по-истински ставаха картините му. Имах усещането, че образите дишат, топла плът са, а не проекции. Как го постигаше, само той си знае. Гениален, макар и тъжен. Затворен в себе си, отварящ се за кратко, единствено към мен.

-Каква е магията ти?-пак го питах.

-Цветовете. Те са живот. Извличам го от теб.

Засмях се. Приех го като любовно обяснение, но когато осъзнах, че просто казва истината бях лишена от воля да избягам. Четката му изсмукваше живота от мен, за да го нанесе в картините му. Те ставаха по-живи, аз апатична, обезсилена.

-Искам да рисувам. – казваше ми.

Събличах се и лягах, а не желаех, не желаех. Знаех, че умирам, но не можех да не му се подчиня. Подобна наркотична зависимост имах от четката му. Престанах да се движа, после започнах и да чезна. Накрая се превърнах в последните багри с които нарисува голото тяло на една жена с която наскоро се запозна. Съблече я. До богиня я съблече. Беше толкова гола, толкова естествена. Между бодлите и боровите клони, а кожата й лекичко настръхнала.

Наведе глава, пред мен и своя образ.

-Не можеш да ме покажеш така.-рече му смутена и възбудена.

Българска · всемир · поезия

Кирил Кадийски – Вечен календар

Януари

И яз
дълбок,
и мраз –
дал Бог!

И ти –
пиян.
Свети
Йордан!

И син
от студ
комин –

хайдут
с калпак
от сняг.

Февруари

И сняг.
И хан.
С резняк
налян.

Чуй звън!
Не тук –
навън…
Капчук!

Ластар
ли стар
сълзи?

Лозар
в лози
пълзи.

Март

О, кал
през март…
Локал.
Хазарт.

В нощта
дори
кръвта
ти ври.

Една
жена
(сред сто!)

в ръце
с асо –
сърце!

Април

Денят
звъни…
Роят
се дни.

Или
е сън
с пчели
и звън.

За страст
готов,
о, май,

под храст
с любов
омай!

Май

Април,
през май
препил си
май.

За мен
налей
зелен
елей!

О, кой
под вас
ли пи

покой
и страст,
липи?

Юни

О, зной!
Под свод
с порой
от пот…

Синчец.
И мак.
Певец,
на крак!

Пече.
Но хей,
щурче,

ти с лък
от стрък
лудей!

Юли

Пламтящ
покой
под плащ
от зной.

На шир
и длъж –
шпалир
от ръж.

Вървим
без дъх
сред дим

и лъх
горещ
от пещ.

Август

Ята
пред път
в стрънта
сноват.

Простор
нас мен –
о, взор
стъмен.

Небе…
Блести
луна:

гребе
звезди-
зърна…

Септември

Светът
гори…
Пламтят
гори,

от жар
ли са? –
пожар
в леса.

А ти,
мъгла,
в мечти

димиш:
лула
с хашиш.

Октомври

Мъгла.
Сноват
тела
без плът.

Кълвач –
на вид
ковач
набит!

И лих!
Аз бих
му дал

медал
от лист
златист…

Ноември

О, кър
пред мен –
бакър
червен.

Мечтай
за свеж
калай
от скреж.

Върби
с торби
от сняг

вървят…
Ни път.
Ни бряг.

Декември

Разпран
е цял
брашнян
чувал.

– Небе,
все пак
не бе
ли сняг?

Ридът
е стар
мливар,

сред път
преспал
в паспал.