Българска · всемир · мои любими · поезия · философски

Йовко Ламбрев – Завръщане

Нощта вали
със капки мрак,
отронени
от вихърa на времето –
палачът
на прогизналите ми
от влага спомени.
Нощта вали,
звездите плачат.

На пълнолунна светлина
съзирам сенките
на петилетното си мълчаливо бродене.
Безбройно много са
и хладни са
отломките
на отегчително-жестоките ми роли.

Нощта вали –
поройно и свирепо
със влагата на минали виелици
и прерисува тихо –
с лунен шепот
чудовища,
русалки,
преживелици.

В които моите молитви премълчавах,
опитвайки се
да опазя себе си,
а всъщност драматично пресъздавах
едни и същи
сиво-скучни гръмотевици.

Нощта вали,
но моите копнежи не отмива.
Не знам
кое от тях сега е грях.
Завърнах се.
При себе си отивам.
Не бях на себе си.
Не бях.

1 Декември 2001
гр. Пловдив

Българска · меланхолични · поезия

Пеньо Пенев – Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…