Чужда · поезия

Дори сега

Дори сега, на сън,

ако съзра под дрехата и двата портокала

с цвета на бяло злата и сърцето като звездна нощ,

снагата в огън изкована,

пронизана от острието, любовта що носи –

на младите години първата любов –

сърцето си в снега туптящо бих заровил.

Дори сега,

ако съзра в очите-лотоси онази немощ,

родена под сладостното бреме – младостта,

аз пак протегнал бих изстрадали ръце,

от устните и пак ще пия упояващото вино

като пчела, политнала на воля,

която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега,

ако съзра в очите чакащи безумна болка,

ланити, хлътнали и побледнели

от треската на нашата раздяла

поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,

нощта би станала любовник мургав,

върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега

в душата си, що повече не чака, аз съзирам

все образа изчезнал, все халките златни,

звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,

и снежнобялата и мека кожа, по която

бих писал с устните си пламенни куплети,

каквито вече няма да запея.

Дори сега

смъртта донася трепета на посивели мигли,

на тъмни и безжизнени очи,

скръбта на нейната снага от морна радост повалена,

и за утеха, малките цветчета дето тръпнеха

под булото на нейните гърди,

а в мъката – устата от целувки влажна.

Дори сега

я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,

най силно да ме люби.

Виждам хорицата дребни,

които за сребро продаваха робини по тържищата,

в талази затлъстяла плът очи да свиват;

но нея никой принц от градовете морски не откупи

в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,

до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега

обичам черните очи със ласка свилена,

ту в смях потънали, ту в скръб,

клепачите, що сладка сянка хвърлят,

когато погледа и нежен засенят.

Обичам устните и с аромата сочен на цветя,

вълните на косата и, от дим по-мека,

смеха и, в който изумруди палаво блестят.

Дори сега

те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,

в една се бяха слели двете ни души, –

а споменът пламтящ говореше чрез тебе:

„О, виждала съм как, луната щом се скрие,

робините на Рати се отдават на любов,

а после се отпускат най-безгрижно и заспиват

под тежките от злато изковани канделабри.”

Дори сега,

заслушан в думите на мъдреците,

които цяла младост са отдали в размишления,

не мога да усетя в нейните слова солта,

ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,

ни малките и остроумия , от чистота пропити,

като поток забързани.

Дори сега

обичам кипарисите и розите,

големите възсини планини и хълмовете обли,

прибоя на морето… Вчера сякаш бе –

съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда

и в утрото от чубриките литна чучулига,

а в бистрата река се къпеха деца…

Дори сега

аз зная – всичко на света съм вкусил,

надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,

ала съвсем за кратко е било забравеното време,

когато тя изпълваше ми взора –

най-яркият поток от вечна светлина.

Поемата „Черни невени” е преведена от санскритски на английски от Е. Поуис Мадърз.

Автор неизвестен. Превода от английски на български е на Кръстан Дянков.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s