Open your heart, I’m coming home
Хубави неща
Пролет е, а аз съм есенна,
дори дъждът със мен вали.
Не трябва да се чувствам весела,
защото остарявам пак, нали!?
Кой казва, че в денят рожден,
трябва да изпитвам радост!?
Годините прелитат с мен,
а аз изпълнена съм с жалост.
И не вино, кръв налейте!
Че летата тихо отминават.
Не ярост, усмивка подарете,
че радостите само ми остават.
Кому са нужни отрупани маси,
и лица фалша едва прикриващи!?
Не искам аз днешните поздрави ваши,
а искам обич и радост нестихващи.
Когато дните ми изгубят цвят
и почне да ми отмилява тоя свят,
припомням си за оня майстор мил,
с длето и чук години майсторил
надгробни камъни, но на върха с трапчина –
след всеки дъжд вода за птичките да има.
Припомням си и в мен развиделява,
безкраен пак животът продължава
и става пак светът чудесен
дори със гробищата си – в цветя и песен!
И притаил във себе си вика,
аз хващам пак длетото и чука!
Наясно съм – не се пристъпва в храм,
за да разплискаш тъмната обида.
И затова на прага му съм. Сам.
Във мъжки род. Жената си отиде.
Гримирам я отскоро всеки ден.
Разхождам й краката по банкети.
Да ти прости и да се върне в мен.
Но само опаковката й свети.
Насилвам опаковката й с бяс
/със мъжки бяс/ във тебе да се сгуши.
Успявам даже да откопча страст.
Но не море – очите й са… суша.
Не бих си позволила този стих,
ако Жената може да възкръсне.
Е, мисля, че по мъжки обясних
защо не искам да ми купиш пръстен.
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта-
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още ? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш „няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!
Защото, всъщност искам да се любим…
Open your heart, I'm coming home 