Българска · всемир · поезия

Кирил Кадийски – Вечен календар

Януари

И яз
дълбок,
и мраз –
дал Бог!

И ти –
пиян.
Свети
Йордан!

И син
от студ
комин –

хайдут
с калпак
от сняг.

Февруари

И сняг.
И хан.
С резняк
налян.

Чуй звън!
Не тук –
навън…
Капчук!

Ластар
ли стар
сълзи?

Лозар
в лози
пълзи.

Март

О, кал
през март…
Локал.
Хазарт.

В нощта
дори
кръвта
ти ври.

Една
жена
(сред сто!)

в ръце
с асо –
сърце!

Април

Денят
звъни…
Роят
се дни.

Или
е сън
с пчели
и звън.

За страст
готов,
о, май,

под храст
с любов
омай!

Май

Април,
през май
препил си
май.

За мен
налей
зелен
елей!

О, кой
под вас
ли пи

покой
и страст,
липи?

Юни

О, зной!
Под свод
с порой
от пот…

Синчец.
И мак.
Певец,
на крак!

Пече.
Но хей,
щурче,

ти с лък
от стрък
лудей!

Юли

Пламтящ
покой
под плащ
от зной.

На шир
и длъж –
шпалир
от ръж.

Вървим
без дъх
сред дим

и лъх
горещ
от пещ.

Август

Ята
пред път
в стрънта
сноват.

Простор
нас мен –
о, взор
стъмен.

Небе…
Блести
луна:

гребе
звезди-
зърна…

Септември

Светът
гори…
Пламтят
гори,

от жар
ли са? –
пожар
в леса.

А ти,
мъгла,
в мечти

димиш:
лула
с хашиш.

Октомври

Мъгла.
Сноват
тела
без плът.

Кълвач –
на вид
ковач
набит!

И лих!
Аз бих
му дал

медал
от лист
златист…

Ноември

О, кър
пред мен –
бакър
червен.

Мечтай
за свеж
калай
от скреж.

Върби
с торби
от сняг

вървят…
Ни път.
Ни бряг.

Декември

Разпран
е цял
брашнян
чувал.

– Небе,
все пак
не бе
ли сняг?

Ридът
е стар
мливар,

сред път
преспал
в паспал.

Българска · всемир · мои любими · поезия

Кирил Кадийски – Април. Зелено.

АПРИЛ. ЗЕЛЕНО. Бистра синева.
На слънцето пчелите подивели.

Пасат по хълма кошерите бели,
а все по-буйна спъва ги трева.

Пак пролет. Нова пролет. Но не е ли
поредна крачка към смъртта това?…

Българска · всемир · поезия

Тильо Тилев – Пасторал

Къщи и улисан дим над тях –
в себе си застинал свят …

Но пробужда се градчето
от внезапен грак на врани.
И сякаш с пиктограми –
изрисувана и зрима,
проявява се в небето
думичката
з
и
м
а

Българска · всемир · поезия

Тильо Тилев – Зодия риби

Кротко капе тишина от тъмното
и трупа, трупа, трупа …
Място, подходящо за трупове.
А една малка душичка, като тая в цигулката,
звънва, звънка, опитва някаква мелодийка.
Безсмислено … толкова безсмислено,
че ми идва да се изхиля,
да избълбукам живота си
като мехурче от блатното дъно
И тогава? …
Да спя, да заспя в оня сън,
в
който
още
няма
чудовища …

Българска · Класика · всемир · поезия

Христо Ботев – Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Българска · всемир · поезия

Валери Петров – Сред снега

На завета горски
в безшумния кът
две релси скиорски
пред мене блестят.

Кой тука е минал?
Какъв ли е бил?
Не ще да е имал
кой знай какъв стил!

Така си гадая
за оня пред мен,
но ето, накрая
стоя изумен:

в снега, до завоя –
позната лула!
Излиза, че моя
следата била.

И сам в тишината,
сред буков клонак,
аз смуквам лулата
с дъх мокър на сняг

и някаква нота
в мен звънва тогаз:
каква ли в живота
следа имам аз?

Дали е сребриста
във слюден безкрай
и чиста ли писта
за други чертай?

Ех, криввал съм малка
край някой овраг,
по стръмното жалко
съм слизал в зигзаг,

но даже зигзага
е доста умел
и – взреш ли се – бяга
към същата цел,

и нека нататък
така да е пак
в остатъка кратък
от дългия бяг,

във който с години
вървя все натам …
Не, нямах причини
да чувствувам срам.

И седнал под бука
на влажния мъх,
аз смуквах мундщука
с приятния дъх

на сняг и на нещо,
с което за ден
по някаква грешка
съм бил разделен,

и скрито било е
под гниещ листак,
и ей го, пак мое,
намерено пак!

Българска · всемир · поезия

Валери Петров – За разните видове дъжд

Дъжд! Ужким е все Н2О от небето,
но веднъж като арфа ти звъни във сърцето
и измива града по химически начин;
а пък друг път е тъй безнадежден и мрачен,
че би искал да трае пет седмици той
и потоп да настане и не ти да си Ной;
а друг път е смесен и какви му са дозите,
зависи безспорно от метеоролозите.

Дъжд.
Дъжд.
Дъжд.
Дъждът не е винаги един и същ.
Познати са хиляди видове дъжд!

Ах, да искаха тези метеоролози
да издават прогнози, че на този и този
ден от неделята дъждът вероятно
ще бъде свръхрадостен или точно обратно.
Би било хубаво, макар че, дали
ще излезем, щом тъжният дъжд завали,
или ще се крием от него по къщите,
резултатите май че ще бъдат все същите.

Дъжд.
Дъжд.
Дъжд.
Дъждът не е винаги един и същ.
Познати са хиляди видове дъжд!

Българска · всемир · поезия

Александър Иванов – “как пишеш?”

той беше известен поет:
хората го познаваха
журналистите му звъняха по телефона и го
питаха:
„как живееш? кое те
вдъхновява? как пишеш?” –
всеки път все същото винаги.

те го отегчаваха
и трябваше да им пробутва глупости като:
„седя и гледам в тази точка на стената” или
„убивам 6 мухи и чак тогава почвам”.

„добре – ще използваме това в новия брой” –
казваха те
а той: „както искате…”

но телефонът звънеше отново:
„как пишеш” – питаха
„днес не се чувствам добре” – казваше той и
затваряше.

в дни или вечери като тези
той си наливаше питие пускаше
радиото и поглеждаше навън през прозореца
където котките дебнеха птиците
и изнурени хора минаваха с празни очи
и слънцето бавно умираше зад
дърветата
и това беше което му трябваше
за да седне пред машината и да
почне.

само толкова.

ето така пишеше
той.

Българска · всемир · поезия

Валери Петров – Снежният човек

В тази пухкава нощ зад завеската тънка
спиш дълбоко ти, моя любима,
и наум не ти иде за туй, че отвънка,
неподвижен сред бялата зима,

един смешен човек,
един нежен човек
е заспал в нощта
като снежен човек.

Но тоз снежен човек има сила могъща
и със някаква тиха магия
той отхлупва внимателно вашата къща
като бяла картонна кутия,

този смешен човек,
този нежен човек,
неподвижен в нощта
като снежен човек.

И през твоите клетки прониква безкрая
и ти в чисти сияния плуваш,
и звездите се вливат във твоята стая,
и ти мислиш, че само сънуваш

този смешен човек,
този нежен човек,
побелял в нощта
като снежен човек.