Българска · меланхолични · поезия

Дочка Станчева – По-сама от преди

По-сама от преди
към себе си крача.
И това, че съм жива,
че съм жива ли значи?
По-богата от утре
и по-бедна от вчера,
закъсняла усмивка
си постлах за вечеря.
След измислен завой –
смях, затичан над бездна –
драматичен герой
в комедийна пиеса!
Без начало и край,
/а то обич ли значи?…/
По-сама от преди
пак към себе си крача.

Българска · меланхолични · поезия

Георги Рупчев – Отдалечаване на въздуха

Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани –
звук след звук от невидими църкви
и вървяхме из дългия град запотени, замаяни,
нито живи, ни мъртви.

Бяхме гладни, по прашната улица страшно кънтеше
предвечерния въздух, заблъскан от тебе,
и се спряхме на моста и право насреща ни
се задаваше погребение.

Те се точеха с празни лица, свити в трескава жега,
преминаваха, после изчезваха тихо в завоя
и оставахме ние, и дишахме сухо и стегнато,
непознати отново.

А небето пилееше точни чугунени удари
върху нас, върху нашите евтини ереси
и стояхме объркани там, уморени от чудото,
неповярвали в него и в себе си

Българска · меланхолични · поезия

Пеньо Пенев – Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…

Българска · Класика · меланхолични · поезия

Пейо Яворов – Градушка

„Една, че две, че три усилни
и паметни години… Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и – вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече… “

*

Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита –
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.

Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.

Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст –
ръка неволно прави кръст:

„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, –
на тежки мъки края дойде“.

*

Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка – ей я, би-ще зима.
Сега – недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той… – „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
невеста ранобудна – всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; – самичко
сърце си знае как се стяга…
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува… „Днеска да намеря
Седмина още – чуеш жено?
– Ти ставай, Ваньо, – лентьо стига!
Небето ето – го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака“.
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се – Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
„Хе ставай! – вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, – стига…“ Ето
в съседен двор се вдига врява –
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее…
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.

*

Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други… Знак е – чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?

*

Върни се облако неверен, –
почакай, пакостнико черен,
неделя – две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. –
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе – дим и адски тътен.
Върхушка, прах… ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак, – О Боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери… Град! – парчета –
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, Боже, пожалей!

*

Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо – вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, – черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени –
безрадно, зрели и зелени,
и цвет – надежди е познала…
………………………………………

Българска · меланхолични · поезия

Тильо Тилев – Модуси

Смолист фенер. Мъгла
Мастилени петна. Петна от нефт.
И студ,
и страх,
и тишина…

След битката за слава
започва битката за хляб.

Обезумели биволи – по билото,
по белите полета на нощта
оплождат черната ти скръб,
Българийо …

Българска · меланхолични · поезия

Недялко Йорданов – Довиждане

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

Българска · меланхолични · мои любими · поезия

Пеньо Пенев – Самота

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде…
Тишина, самота и звезди…

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори…

Българска · меланхолични · поезия

Пеньо Пенев – Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило –
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…

Няма топлите черни очи…
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце… замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя „Тъжна неделя“, ридай!…
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова… не очаквам… не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане…

Няма истина!… Няма лъжа! –
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа –
тишина… самота… и студено.