Чужда · меланхолични · поезия

Пол Верлен – Тишина

Над мойте земни дни
Огромен сън се свежда.
– О, жажда, угасни!
Заспи и ти, надежда!

За всичко ослепях!…
Слепец, без свяст да срещна
Добро и зло, и грях …
– О, повест безутешна!

И – люлка съм сега,
Люляна в пропаст лихо
От тайнствена ръка…
– О, тихо, тихо, тихо! …

Чужда · любовни · поезия

Адолф Ендлер – Любовни стихове

Закътвам те, моя любима, в леса на дъжда,
покривам ти тялото с шума, с мъгла, а ръцете – с пясък.
Лицето ти люшкам в дъха си,
приспива го той.

Спи –
тази дума е вече завивка,
но аз те загръщам и с поглед,
мятам връз тебе небето, звънтящо от облаци и от листа,
затрупвам те с есен.

О, рамената ти носиха черната птица – страха,
криле тя разперваше през пролетта и през лятото,
свила си беше гнездо в очите ти.
Сега тя сразена лежи в храсталака,
сега си отдъхваме двама без страх.

Спи, вече прелетни птици разбуждат вятъра –
те като сънища трепкат в косите ти.
Спи, вече дъжд се излива
и сякаш перца докосват страните ти.

Спи –
вече бялото слънце се стапя,
очите ти пазят под клепките
червеното злато –
държат го за зимата.

Чужда · любовни · поезия

Рилке – Любовна песен

О, как душата си да спра така,
че твоята да не докосва? Как
над теб да я издигна, над нещата?
Аз бих желал сред някаква река,
изгубена течаща в тъмнината,
да я положа върху мирен бряг
докато в теб бушува глъбината.
Но всичко тук ни свързва – теб и мен,
тъй както цигуларят вдъхновен
две струни слял в един акорд чудесен.
Чий инструмент тъй здраво ни държи?
Кой музикант тъй властен е кажи?
О, сладка песен!

Чужда · меланхолични · поезия

Хорхе Луис Борхес – Сбогуване

Между моята любов и мен ще се възправят
триста нощи, сякаш триста зида,
и морето между нас – като магия.

Само спомени ще има.
О, заслужили страданието вечери,
нощи, скътали надежда да те видя,
равнини на моя път, небесен свод,
който виждам и полека губя…
Окончателно, като изваяно от мрамор,
твоето отсъствие ще натъжава други вечери.

Чужда · поезия · философски

Жерар дьо Нервал – Епитафия

Той мина своя век ту като в бляскав пир
Ту влюбен и самин, ту странен и сиротен,
Ту като никой друг, ту като стотний стотен –
Докле смъртта дойде при него най-подир.

И той я увеща за малко да почака,
Докле последен стих написа в самота;
В ковчега легна сам и угаси свещта –
И върху свойта гръд ръце той сложи в мрака.

А често бе ленив и гаснеше унило;
В мастилницата му засъхваше мастило –
И туй, що тук узна, съвсем бе малко то.

И в онзи зимен ден, щом от живота земен
Той бе позован към друг, наречен тук нетленен,
Замина, питайки: “Аз дойдох, но – защо?”

Чужда · любовни · поезия

Пабло Неруда – УТРО, XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова – докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

Чужда · меланхолични · поезия

Шарл Бодлер – Скърбите на Луната

Луната тая нощ е толкова блажена-
красавица, която мечтае сред алков
и докато заспи от ласки изтощена,
гръдта си гола милва с безмислена любов.

На мекото легло сред облачни дантели
блажено се отпуска и в страст потръпва тя,
с блуждаещ взор следи виденията бели,
които сред лазура растат като цветя

И щом над този свят, над скуката безкрайна
отрони тя сълза, издала скъпа тайна,
Поетът неспокоен, с нощта във вечен спор,

я взема с трепет плах-безцветна и горчива-
и като бисер скъп в сърцето си я скрива-
далече от лъчите на слънчевия взор.

Чужда · поезия · усмихнати

Шарл Кро – Имаше едно време…

Имаше едно време голяма бяла стена – гола, гола, гола.
До нея стълба – висока, висока, висока,
а на земята – чироз, сух, сух, сух.
Човекът дойде и донесе чук, канап и гвоздей – остър, остър, остър.
Качи се на стълбата – високата, високата, високата,
и чук, чук, чук, закова гвоздея – острия, острия, острия,
на стената – голата, голата, голата.
Завърза за гвоздея канапа – дългия, дългия, дългия,
а за канапа чироза – сухия, сухия, сухия.
Взе си стълбата и си отиде някъде надалеч, надалеч, надалеч.
И оттогава чирозът – сух, сух, сух,
на края на онзи канап – дълъг, дълъг, дълъг,
съвсем бавно си се люлее – люш, люш, люш.
На това място актьорът направи кратка пауза и продължи:
Аз съчиних тази песничка – простичка, простичка, простичка,
за да забавлявам децата – малките, малките, малките,
и да вбесявам хората – сериозните, сериозните, сериозните!

превод: Стефан Гечев