Страннико, ... · проза

Здравей, Страннико

Липсвах ли ти?
Не съм ти писала отдавна, но някак загубих думите ..

Да, зная какво ще кажеш и ще си прав .. но ето, Страннико, пиша ти .. намирам ги, намирам и себе си с тях – част по част и сглобявам пъзела отново
Върнах се и искам да ти разкажа, може ли? Знаеш, обичам да си мълча с тебе, но се и разтварям в тези наши безмълвни “разговори” .. с тебе, чрез тебе .. със себе си ..
Беше безумно лято, Страннико, мое лято, непреминало още, но вдълбало се във времето ми. Лято, море и бриз – топлина, разлята и обветрена ..нищо повече, но достатъчно, за да се пропука онази, срастнала се с обвивката и обковала същността ми, маска
Имаше бряг и камъни .. обичам камъни, знаеш .. и жарава с ухание на минало, себеоткриване и вяра ..
Знаеш колко е трудно, граничещо с невъзможност дори, да се оставя да бъда слаба и каква необходимост изпитвам от това .. искам да бъда завладяна, отново и отново, да съм някъде, където мога да съм си аз – с всичките си слабости, крехкост и да не е необходимо да прикривам същността или пък болката си .. През тези няколко дни ме откри възможността да се случи .. А мен ме е страх, разбираш ли – не зная дали ще се позная и ще успея да се намеря през времето, което ме пречупи ..
Знаеш разхвърляна съм в мислите си ..

Всъщност исках да ти разкажа за един бряг и кристална вода, в която се потопих и която извлече всичката нелепост, затлачила ежедневието ми и ме остави потънала в негА, в безвремие .. унасях се и заспивах, носена от нея .. а тя, тя беше топла, като утроба
За един бряг, на който някой беше стъкнал огън .. само за мен..
А този някой, Страннико, се чувства удобно в кожата си, не сваля звезди, защото е излишно, обикновено … и недостатъчно, той подарява морето и жарта, нощта и утрото и всичкото това само с една усмивка, която засиява от това, че си там .. създава собствена атмосфера около си и увлича в нея, предпазвайки от .. всичко, изръгвайки ноктите на миналото ..
Странно е усещането от това и е прекрасно, Страннико …

“Благодаря ти!

Защото ми пишеш, защото си ти, отново ти, защото ме усмихна.
Разкажи ми още, моля”

Страннико, ... · проза

„Разкажи ми нещо хубаво! Разкажи ми за деня си!“

Добре ..

Ще ти разкажа. Ще се опитам. Знаеш, трудно е да облечеш в думи усещания, възприятия.. музика. А в моя ден имаше от всичко това.

Беше ..

Знаеш ли, има неща, които са хубави сами по себе си, или просто защото ти създават усещания, достатъчни ти, за да се чувстваш добре сам със себе си. Има и такива хора. Ти, страннико мой, си от тях.

Извини ме, продължавам.

Беше морен ден и тежък следобед. Вчера. Или може би предишния ден. Следобеда премина в една изненадваща вечер – неочаквана, хубава..

Казвала съм ти колко обичам едно мое си място  – ще ти го покажа някога. То е особено. Има свое измерение, в което щом се потопиш и не си същият. Никога вече. То е малко. Не се кипри като другите. Не се гримира и не дефилира, търсейки одобрение. То си е самодостатъчно. Със своите стени, покрити с тежки огледала, отразявали толкова много радости, емоции, тих шепот и  .. звън на бира. По стените са захвърлени и празни рамки от други огледала, неиздържали тежестта на отразените мъка и болка.

Масите му са скупчени, важни едни, съзнават се като такива и се държат достолепно. Притежават това място. Те са единственият критерий, по който можеш да отсъдиш за времето, което се провлачва покрай тях и забързва навън. Защото ти си извън него. Отблъсква се от тебе с грохот подобно прибоя и после те намира навън, за да те облее и върне в настоящето.

Там ли си – ти просто трябва да позволиш на всичко околно да си проправи път в тебе и да те обсеби. Трябва да виждаш с кожата си, да усещаш с върховете на пръстите си. Да вдишваш музиката. А тя .. тя е прекрасна. Докосва те изящно и безумно. И е винаги правилната. Тъжна е, когато искаш да плачеш. Ритмична, когато се смееш. Нежна е, когато затваряш очи и изчезваш.

Искаш ли вече да го видиш? Искаш ли да дойдеш там, за да помълчиш с мене?

Тъмно е, но светлина извира от най-схлупените ъгли. Процежда се в цигареният дим и се разпръсква навсякъде.

Хубаво е там. Хубаво е, когато си сам. Хубаво е, когато си със скъп човек или с някого, комуто би доверил .. всичко.

Спирам да пиша. Ще го довърша друг ден .. може би. Пиши ми, страннико.

 

„Благодаря ти. Разкажи ми още, моля.“

 

Да, обещах ти.. Не ти разказах нищо за вечерта си .. Ще ме изслушаш ли?

Същата вечер бях с някого като тебе..

Хубаво е, когато очите отсреща благо погалват сетивата ти и ти поднасят цялата своя вселена. Говорихме дълго. Мълвяхме всички онези нищо незначещи неща, но толкова важни. За .. за нищо и никого всъщност .. освен за предстоящите дни. За времето, когато уюта и навика ще се опитат да ги изтръгнат .. и ще оставят счупените си нокти дълбоко в тебе, за да ти напомнят какво е било и какво не си пропуснал.

Не помня тези разговори. Плаках на тях.. може би. Смях се. Изчезнах… А те бяха хубави. Думите – топли. Отдаваха се, не искаха нищо повече от това да погалят слуха ти, да се докоснат до онова твое късче, намиращо се някъде над диафрагмата. Да затрептят за малко в тон с пулса ти и да си отидат. Не искат да бъдат запомнени и не трябва. Подреждат се така, че всяка предполага следващата. Но следващата изненадва. Учудваш се и потъваш в потока на речта, без да те интересува значението на словата. Важното е, че така отронваш зрънца от собственото си аз, за да ги захвърлиш отсреща и да приемеш чуждите като свои.

Случвало ли ти се е да отвориш съзнанието си до такава степен, че всичко случило се, казано и премълчано да се вреже в паметта ти, за да не се размие .. може би никога?

Разхвърляно ли ти звуча? Или носталгично? Носталгия по бъдещи спомени .. хубави спомени..

Исках да танцувам и танцувах. Сама. Обичам да танцувам, но това го знаеш, нали?

После ли? После имаше осветени улици, щастливи хора, горещи и нежни ръце, топли скали, скакалци и дете, което подскачаше по белите камъни.

Лека вечер, страннико. Липсват ми разговорите с тебе. Пиши ми.

 

мои любими · проза · цитати

Софийски истории в кадър – Светла Петкова

От понеделник до сряда задължително сме заедно, в четвъртък може и да cи починем един от друг, но не винаги се получава, в петък се надлъгваме кой кого ще изостави, в събота и неделя се гоним по опустели улици, най-после сами. И отново е понеделник.

всемир · любовни · мои любими · проза

Йовко Ламбрев – Другата

Оставих я да спи с идеята да я изненадам със закуска в леглото преди да се е събудила. Винаги попадам на жени, които спят до обяд, ако не ги събудя. Това е някаква орисия, която ме преследва цял живот, задължително във всичките ми топли връзки с нежния пол. Дори на едно изключение по грешка не случих. Както и да е – не се оплаквам. Така имам време за себе си сутрин, когато попадна в поредната обсебваща връзка, когато сякаш се опитват да запълнят всяко ъгълче от съществуването ти с присъствие, реки от думи и претенции за внимание. Такива са пък всичките ми “официални” връзки. Отново без изключения.

Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…

Случи се в един хотел. Банална класика – командировка… Глупаво парти с много колеги, партньори и клиенти, предназначено за напиване. Концепцията, че след като с някого си се направил на магаре, след това е по-трудно да се надуваш и да му откажеш бизнес, работи безотказно от древността до днес. Тя беше от малкото жени, които могат да пият наравно с теб до пет сутринта и след това елегантно и по абсолютно права линия да се отправят към стаята си на високите си токчета.

Въпросната вечер купонът много бързо бе затъпял и достигнал фаза “мармалад”, която обикновено пропускам, понеже глупостите и на трезва глава са ми повече от достатъчни. Бях се прибрал в стаята си едва около два след полунощ. Точно излизах от банята – бях си взел протяжен душ с идея да отмия цигарения дим от себе си и възнамерявах да спя, когато на входната врата се почука предпазливо с кокалчетата на нечии пръсти, след което последва закачливо стакато, изпълнено като драскане с нокти.

Отворих и… стоеше по хавлия, боса, върху пътеката пред вратата ми. Косата и беше влажна и отразяваше отблясъци от слабото осветление в коридора. В едната си ръка стискаше ключове, а в другата хотелските презервативи от нейната стая. Стоеше там недвусмислено, безмълвно и кротко и излъчваше някаква пленителна комбинция от съблазън, уязвимост, очакване и решителност. Директните жени ме отблъскват, но тя не прекрачи прага и не каза нищо, докато не се отдръпнах навътре и не и направих място да мине през вратата. Подмина ме без да ме погледне, остави презервативите на масичката в средата на стаята и се обърна, като едва сега ме удостои с половинчат поглед. Не каза нищо. Не свали хавлията. Аз го направих. Трябваше да поема своята роля на съучастник в очарователното престъпление.

Вече в леглото все пак реших да се направя за последно на глупак:
– Достатъчно ли сме пияни? – Попитах я тихо. А тя почти изсъска…
– Размишлявай утре, сега ме чукай…

До сутринта не си казахме нищо друго освен “Да”, “Не” и “Ела”, когато се отправяхме няколкото пъти към банята. И там под душа мълчахме. Има нещо особено, ако едно момиче дойде заедно с теб в банята още след първия път заедно. Оставам някак завинаги свързан с такива жени. Парадоксално е, но въпреки че току-що е лежала разкрачена под теб, повечето от тях няма да тръгнат веднага след това заедно с теб в банята. Странни измерения има понякога женското разбиране за интимност…

Остави ме сам в банята едва на сутринта. Като се върнах в стаята, нея я нямаше. На закуска дори не ме погледна. Закъсня с повече от час след мен. Седна на съседна маса. Под ъгъл… Можех да я наблюдавам само в профил докато опитвах да симулирах активни разговори с колеги и клиенти. Качи се в друга кола по пътя обратно към града.

Продължихме да се виждаме дискретно и рядко. Бяхме напълно непознати и дистанцирани в ежедневието си. Освен в обедните почивки, в които разбрахме колко е трудно да намериш стая за същия ден в центъра на столицата, в който и да е хотел, на каквато и да е цена. И през откраднатите уикенди, разбира се. Възхищавах и се как може да се появи и изчезне без следа на всяко място и по всяко време. Никога и никъде не забравяше нищо свое, което би ни свързало някак – нищичко – нито бижу, нито бельо, нито четка за зъби, никаква частица от себе си. Пристигаше и си отиваше тихо, навреме, без претенции, без обсебвания и без обещания. Но връзката ни не беше само сексуална. Имаше още нещо, което не разбирах. Не говорехме много за себе си, не споделяхме нищо повече, освен докосванията и телата си. Когато бяхме заедно сексуалността ни набъбваше толкова, че сякаш запълваше всичкото пространство около нас. Кондензираше по стъклата на прозорците, съсирваше се на гъсти парцали, напоени с еротика, която капеше върху ни през цялото време, наелектризирайки ни още повече… След няколко часа с нея можех да живея без секс със седмици… Можех… без обичайния секс, но не и без нейния…

Направих палачинки. Отворих и бурканче със сладко от горски ягоди. Тя обича сладко. Всъщност откъде съм сигурен, че обича сладко и то точно от горски ягоди… Вероятно защото повечето жени обичат сладко. Но тя съвсем не се вписва в клишетата. Неволно си представих визуално как капка от това червено сладко пада върху голата и гръд или коремчето и само половин секунда след тази мисъл, усетих в слабините ми да се концентрира енергия, достатъчна да отмести бетоновоз… Другата не предизвикваше такива експлозии в тялото ми…

Реших, че имам нужда от отрезвяващ душ преди да я събудя и да и поднеса закуската. По пътя към банята се загледах в отсрещните прозорци през улицата, където градът започваше да се пробужда. Вероятно там зад онези стъкла и балкони, в нечии кухни вече започваха да си говорят, да правят кафе, да се събуждат деца, майки, бащи. Почти можех да чуя техния безкраен ежедневен разговор. Натрапчивото жужене, с което си свикнал толкова, че едва го забелязваш. Звуковия фон на големия град и малкото щастие на обикновените хора. И само от мисълта за това започна да ми се повдига…

Стоях под душа протяжно дълго, въпреки хладната вода, която не отмиваше мръсните ми мисли. С другата правехме любов рядко, мълчаливо и топло, като хора, които отегчено познават телата си, а душите им нямат допирни точки. Тя не обичаше да казва, че се чука, затова с нея правехме любов. Простичко, както се прави сандвич или капучино. И точно толкова безцветно… и говореше ли, говореше… Преди, и след това. Непрекъснато говореше за неща, които отдавна не чувах. Първият път, когато се усетих, че мисля за другата, докато тя ми бърбореше нещо в леглото се стъписах, но не изпитах вина. Опипах се мислено, питайки се къде точно съм забутал проклетото си чувство за виновност, което непрекъснато ми бърка в здравето, но никъде не го открих. Просто затворих по-силно очи, съвсем изключих звука около себе си и това, което изгря под клепачите ми не беше никак романтично. И не трябваше да бъде…

Другата не беше такава… Беше мълчалива и срамежлива. Донякъде. И много красива. Възприемах я като произведение на изкуството и в началото не смеех да я докосна. Не можеш току така безцеремонно да смъкнеш гащичките на едно произведение на изкуството. Пред толкова красиви жени, обикновено съм смутен и безмълвен. Сърцето ми пропуска такт. Предполагам, че понякога забравям да дишам. Ако можех да рисувам, щях да я рисувам непрекъснато. Ако можех да пея, щях да стана богат, издавайки всичко, за което тя би ме вдъхновила. Съвършената муза. Непостоянна като муза. Несъзнаваща, че е муза… Непознаваща твърде много неща, едно от които и себе си. Винаги попадам на жени, които отчаяно искат да са лудо влюбени, но съвсем не знаят как. В моменти на отчаяние дори сами си смъкват гащичките, но и това не им се получава достатъчно драматично. И макар да се възхищавам на тези, които не спират да опитват, все се оставям да ме обсебят тези, които си ме представят като парченце от техния пъзъл от хиляда и петстотин частички, които подредени правилно и с нужната слонска доза търпение и упорство, образуват подредена къща с градинка, куче и две липи отпред…

Нямаше нищо повече от това и беше непоносимо очевидно… Ако можеше би инжектирала ежедневно във вените ми шишенце концентрат с надпис “unconditional love 100% 15ml”… за да се чувства сигурна… в любов, която няма пластове, няма дълбочина, няма възходи, нито спадове, няма фантазия, няма хармония… като статус в twitter или facebook… статична и декларативна… подразбираща се… безполезна… И понеже всяко сътресение би я подложило на съмнение, умело избягвахме всяко сътресение…

Тя не искаше да си тръгне – вярваше във вечната любов, както децата в дядо Коледа – без да са го виждали. Беше от момичета, които обичат приказките, но ако някой вече ги е сготвил, измислил, написал и нарисувал, а те да сънуват наготово. Прогоних я, не си падам по сънуването, а по случването на сънища. И понеже ми омръзна да спя на ръба на леглото и, под зоркото одобрение на майка и, обсебила цялото и съществуване, и протягаща се алчно към моето. Всеки ден четях в заговорническия и поглед условията на сделката – как сега чукам дъщеря и в аванс, а лихвите ще плащам после… И с музата беше свършено…

Не че е проблем да си изчукаш музата – това си е поезия и вдъхновение… страшно става като се намесят роднините… тогава започва прозата…

Не платих лихвата, а майка и ми изпрати специално писмо – хартиено, написано с химикал. Не бях получавал такова от години. Проклинаше ме. И проклятието и частично ме застигна. Поне потвърди това, което си е в сила още откато съм проплакал в родилното. Да не срещам другата, в лутанията си. Преди не разбирах защо не се получава, сега поне имам някакво обяснение. Може и други клетви да е имало в писмото, но не го дочетох до края. Изхвърлих го. Ще оставя на времето да ме изненадва…

А тя беше сладка и невинна – винаги изглеждаше като ученичка в абитуриентската си вечер. И още понякога сънувам краката и. Безкрайно дълги. Не зная защо съзнанието ми избра да запечата така дълбоко само краката и. Като символ, който води към нещо, което не достигаш…

Не беше както с другата… Луда до мозъка на костите си. Приятелите ми си отдъхнаха като се разделихме. Така и не разбрах защо толкова се тревожеха за мен. Не беше супер красавица, но беше симпатяга, освен когато не се събуждаше с идеята да ми отрови деня. Обожаваше да ми разказва, че и закъснява за да види как ще реагирам. А аз просто чаках да и дойде. Напускаше ме и се връщаше три пъти. Спорехме с часове. Без да постигнем съгласие. Пренебрегваше ме и не чуваше мненията ми. Не пожела да се вгледа в мен, понеже си мислеше, че знае всичко. Вбесяваше ме истински. Докато я обичах безумно, тя ми обясняваше, че е само влюбена и че имало огромна разлика между двете неща. И така докато съвсем престанах да я обичам. Когато тя ми го каза, вече нямаше значение. Освен да обичам, бях спрял и да мечтая, бях се отказал да сбъдвам сънища, да имам планове, да разказвам истории…

Докато се влюбих в другата… Аз винаги хлътвам донякъде. Винаги съм завиждал на тези, които могат да не се влюбват до полуда за едното чукане. И да забравят. Да забравят краката, стенанията, извивките, устните, леглата, погледите, докосванията, използваните презервативи, неизползваните презервативи, възглавниците, кожата, пръските вода под душа, влажните коси, мокрите тела, потта, тишината, безмълвието, умората, безсънието, петната по смачканите чаршафи, задъхването, неизказаното, непреживяното, изгрева… По дяволите, как се забравя това?…

Тя още спи там, гола, през една стена от мен, а аз вече съм готов да си я спомням…

И не за да остане другата. Или следващата… а заради нея… такава, каквато иначе няма да бъде…

Почти измръзнах от студ под душа. Но предпочетох да спра хладната вода и да се загрея с хавлията. Върнах се в кухнята за приготвената закуска. Палачинките бяха поизстинали. Аз ги обичам топли, но тя не. Не знам защо ми го е казала. Никога преди не съм и приготвял палачинки. Никога всъщност не съм и приготвял закуска. И сега не съм сигурен защо го правя. Едва ли, защото този уикенд може да е последният ни заедно. Получила предложение. Малкото щастие на обикновените хора. Той искал да забрави всичко и да започнат на чисто. Явно всички го умеят това със забравянето. Особено, когато имат какво… А тя не е сигурна кое иска да си спомня и какво да забрави… Дали не предпочита аз да реша…

Другата се връща днес от екскурзия с колеги и не бива да ни завари заедно. Имаме време за по кафе, палачинка и още едно чукане…

24.02.2010

проза

Стефан Кръстев – Любовницата

Тя и ти знаете какво е времето, малко е. Нямате го. Заело ви е трохи от себе си и ще си изисква връщането на всяка, с лихва, а са толкова вкусни тези трохи, с истина засищат, чезне глада, онзи най-дълбокият, неразбираемият който тя чувства, ти чувстваш, но дотам сте свикнали с усещането, че разбирате за него едва когато изчезне. Трохите – мигове когато сте заедно, всъщност – другото име на вечното: оценената краткост, откраднатото от познатото, общоприетото, посредственото. Бягството, греховното, езическото. Всичко това откриваш в нея, всичко това открива в себе си, за да го съблече. За да ти го отнеме.
Кратка целувка, после дъжда, тръгващият автобус. Още усещаш устните й по себе си, лепкави. Чуваш гласа й, образа й не чезне от очите ти. Знаеш, че е излишно. Знаеш, че няма да си с нея. Знаеш, че трябва да се върнеш към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Някъде там, дъжда размазва стъклото на което е подпряла лице. Още усеща устните ти по себе си, лепкави. Чува гласа ти, образа ти не чезне от очите й. Знае, че е излишно. Знае, че няма да е с теб. Знае, че трябва да се върне към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Тя не иска повече отколкото й си дал, в клетви не вярва, поне така твърди, недоверие към собствените й думи се чете в очите й, когато изрича това твърдение, но е далеч по-искрена, отколкото е била и пред себе си, преди да ти каже това в което се съмнява сама.
Ти не искаш повече от нея, отколкото сама е откраднала от себе си за да ти даде.
Нямате бъдеще – имате мигове.
Нямате планове – имате истина.
Нямате тревоги – всъщност имате, но те не са видими.
Нямате общо с образите си, които имате когато не сте заедно, защото в останалото време сте с маските на благоприличието, нали трябва да сте хуманитарно приемливи, а сте се търсили за да откриете истинския си образ един пред друг. Този който не искате и не можете да показвате на тези сред които живеете.
Нямате утехата на дните, не разполагате с друго, освен часове. Опитвате се да ги разпънете като дъвка, да се обичате по-бързо, ако може със скорост близка или по-висока от скоростта на светлината, за да тече различно времето за вас. Отчаяно е. Толкова е тежко, че не може да не сте весели. Няма ли ги усмивките, ще е края, горчилката. Забравяте всичко. В няколко секунди, в които дори не помните вече сте извън времето и пространството, взели всичко онова което може да вземе жена от мъжа и мъжа от жена, а после идва паметта и го губите. Животът е същият.
Само дето още усещаш устните й по себе си, лепкави. Опитваш я да я прогониш от очите си, страх те е да съжалиш, че ще заболи, а и като помислиш, по-добра е болката, че си я изгубил, пред това изобщо да не си я имал.
И се надяваш по същият начин да мисли и тя. И може би мисли.
Там някъде.
До следващата среща с неизбежното.

проза

Стефан Кръстев – Жива палитра

Съблече ме. До богиня ме съблече. Бях толкова гола, толкова естествена. Между тревите и боровите клони. Кожата ми настръхнала, сърпове от светлина, докоснали с върхове зърната ми. Полуда ме е усмихнала. Чувам отдалече собствения си ускорен дъх. И пулсът ми е ускорен. Как успя да го направи! Почти не го познавам. Не изглежда такъв. Как ме докосна! Просто е безумие. Излязла съм от себе си. Чувам водопади. Искам да ме погълнат. Искам зрението ми да се пренесе другаде и тялото ми да се превърне в зрение което да се докосне до всяка форма и по друг начин, непознат на очите да я познае. Искам да се отдам до забрава, на забравата да се отдам. Да ме погълне някъде. Как успя! Толкова е странен. Нима съм се открила. Не се познавам такава. Имам чувството, че никога не съм се събличала. Дори пред себе си, дори в банята, родила съм се била с дрехите. Част от тях са падали, но гола истински не съм била, защото сега се виждах и се чувствах гола. Изчервих се.

Наведох глава. Не исках да поглеждам повече в голото си изображение. Как тази толкова натурална картина ще я покаже на изложба. Ще му я купя. Не може така. И какво си въобразява. Дори не съм му позирала. Но как знае за бенките! Защо ми въздейства толкова. Маслена картина, голо тяло. Какво по естествено? Аз съм му била модел, без да съм съзнавала. Да, попита ме, може ли, отговорих му, че може. Със смях му отговорих, иначе не съм се събличала. Как е разбрал за бенките, не ми се мисли. Няма как, но защо се чувствам така, ми се струва още по-странно. Далеч по-странно.

-Виж! – усмихнах му се, загубих ум, забравих какво искам да му кажа. Почувствах се изнасилена. За кратко мигновение се почувствах така, а после глупаво, много глупаво. Още бях изчервена, направих опит за дяволита усмивка, но нямаше да ми мине номера. Всичко познаваше у мен. Малко момиченце бях за него, а той за мен големия чичо доктор. Не можех да го впечатля с каквото и да е било. Изгледа ме въпросително. Ама и поглед има! Дете удивено!

Пак ме полази възбудата. Онази същата която изпитах след като махна ръцете си от очите ми и се видях гола на триножника.

-Не можеш да ме покажеш така…-рекох му. – Все едно съм легнала и те чакам в леглото, а ти пускаш цял град при мен. Така се чувствам. Моля те, не знам колко струва това, ще го купя.

Разстроен изглеждаше. Доближих се до него. Малко по-нисък беше.

-Не ти ли харесва?-попита ме тъжно.

Какво да му кажа, че е омагьосваща, че ме побърква. Нещо такова опитах, но му го изказах иначе. В тон с картината. Любех го както жената на нея, а не както аз съм правила любов. В ателието, изненадващо и за мен. Не ми се е случвало тъй, толкова бързо, толкова необмислено. Но и толкова прекрасно, не съм се чувствала след това.

-Подарявам ти я. – рече ми, но забравих картината. Върнах се на другият ден за да си я взема, но пак се любехме и пак я забравих. Върнах се и на следващият ден и пак се любехме и този път не забравих картината, но да си тръгна забравих.

-Каква е магията ти? – попитах го. Лежеше по гръб, главата ми на гърдите му, пръстите му играеха по гърба ми. Несъзнателно рисуваха нещо си. Пак приличаше на гора и на изгубена сред пътеките й, объркана, гола жена.-Кажи ми, каква е магията ти?

-Ще ми бъдеш ли палитра? – плахо зададе въпроса си. Закикотих му се.

-Да. Искам да съм твоята палитра.

-Ти пожела. – при тези му думи хладни тръпки ме полазиха.

В началото изглеждаше ексцентричност, типична за художник като него, тъмнина се спущаше над бездната, а четката му ме галеше, дълбоко, дълбоко докосваше. Кикотех се и дремех, мечтаех и летях във видения. По гърдите и корема ми, разтваряше боите, понякога ми беше отегчително, понякога омалявах. Исках да се любим понякога, понякога успявах да го склоня и по време на рисуване, но рядко, много рядко. Рисуваше все своите пътеки, все тази грабваща ме природа. Все голи тела. Често не беше доволен от резултата. Натъжаваше се, ставаше мълчалив. Вдигал ме е и посред нощ. Имаше момент в който всичко адски ми омръзна. Отказвала съм му, нагрубявала съм го. Романтично изглеждаше да му бъда и палитрата, но да ме превърне единствено в своя палитра, ме подтискаше.

-Не, не си ми само палитра. Но и моята палитра е моят живот, разбираш ли ме. Всичко е моята палитра за мен, но ти си повече и от нея.

Как да не му простиш, как да не го обикнеш още по-силно. Искаше ми се понякога да бъде по естествен, понякога се боях от мисълта, че може да стане естествен. Спомнях си онзи следобед в който за пръв път видях картината. Толкова ярко чувство. Все едно ме съживи за света, а преди това съм живяла в сивите си видения за него. Цяла бях поезия. Гола поезия с женско тяло, част от дъхавата гора, отдадената за любов вечност. Търкаляше се времето. Все по-живи и по-истински ставаха картините му. Имах усещането, че образите дишат, топла плът са, а не проекции. Как го постигаше, само той си знае. Гениален, макар и тъжен. Затворен в себе си, отварящ се за кратко, единствено към мен.

-Каква е магията ти?-пак го питах.

-Цветовете. Те са живот. Извличам го от теб.

Засмях се. Приех го като любовно обяснение, но когато осъзнах, че просто казва истината бях лишена от воля да избягам. Четката му изсмукваше живота от мен, за да го нанесе в картините му. Те ставаха по-живи, аз апатична, обезсилена.

-Искам да рисувам. – казваше ми.

Събличах се и лягах, а не желаех, не желаех. Знаех, че умирам, но не можех да не му се подчиня. Подобна наркотична зависимост имах от четката му. Престанах да се движа, после започнах и да чезна. Накрая се превърнах в последните багри с които нарисува голото тяло на една жена с която наскоро се запозна. Съблече я. До богиня я съблече. Беше толкова гола, толкова естествена. Между бодлите и боровите клони, а кожата й лекичко настръхнала.

Наведе глава, пред мен и своя образ.

-Не можеш да ме покажеш така.-рече му смутена и възбудена.

проза

Рубен Дарио – Смъртта на Саломе

I

         Историята, понякога, греши. Легендата, в някои случаи, е вярна, а самите феи признават в задушевните си разговори с някои поети, че има доста измислици във всичко, което се разказва за Маб, за Броселианда, за свръхестествените и покоряващи приказни създания. А колкото до случките или събитията от древни времена, става така, че двама или повече съвременни хронисти си противоречат. Казвам това, защото сигурно ще се намери, който да определи като недостоверна кратката история, която ще разкажа сега и която преведе един мъдър свещеник, мой приятел, от един пергамент, намерен в Палестина, в който случаят беше описан със знаци на езика на Калдея.

II

         Саломе, перлата на двореца на Ирод, след една разпалваща страстите изява на славния пир, където танцува по римски под звуците на арфи и кастанети, изпълни с възторг, с наслада, с лудост великия цар и височайшата публика. Знатен момък постави в краката на гъвкавата и очарователна жена гирлянд от свежи рози. Падна Манип – затлъстял, пиян и лаком магистрат; вдигна златната си, гравирана чаша, пълна с вино и я пресуши на един дъх. Взрив от веселие и почуда. Точно тогава монархът, като награда за триумфа й и по нейна молба, й отстъпи главата на Йоан Кръстител, а Йехова изпрати мълния на земята в божествения си гняв. Една легенда твърди, че смъртта на Саломе настъпила в ледено езеро, където ледовете й прерязали гърлото.
Не беше така; ето как беше.

III

         След като свърши пирът, умора налегна очарователната и жестока принцеса. Тя се запъти към спалнята си, където се намираше леглото й – голямо легло от слонова кост, което държаха на гърбовете си четири сребърни лъва. Две негърки от Етиопия, млади и засмяни, я освободиха от дрехите й и чисто гола скочи Саломе на мястото за отмора и легна бяла и приказно сияйна върху пурпурен плат, който подчертаваше чистата и розова хармония на формите й.
Усмихната, усещаше лекия повей на ветрила и съзерцаваше, недалеч от себе си, бледата глава на Йоан, която в позлатена чиния беше поставена върху трикрака масичка. Изведнъж, почувствала странна задуха, заповяда да й махнат пръстените и гривните от глезените и от ръцете. Подчиниха й се. Носеше на шията си, като колие, златна змия, символ на времето, чиито очи бяха два кървави и блестящи рубина. Това беше любимото й бижу; подарък от един претор, който го беше получил от един римски майстор.
Щом посегнаха да й го махнат, Саломе изпита внезапен ужас – змията се мяташе като жива върху кожата й и с всеки изминат момент затягаше все повече и повече тънкия си стегнат пръстен от метални люспи. Робините, ужасени, неподвижни, приличаха на каменни статуи. Изведнъж нададоха вик – трагическата глава на Саломе, царствената танцъорка, се търкулна от леглото до подножието на трикраката масичка, където стоеше тъжна и безжизнена главата на Исусовия предтеча; а до голото тяло, в пурпурното легло, остана да лежи свита на кълбо златната змия.

проза

Оскар Уайлд – Славеят и розата

Тя каза, че ще потанцува с мен, ако и донеса червени ризу – възкликна младият студент, – но в цялата ми градина няма нито една червена роза!

Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.

– Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, пораади липсата на една червена роза, животът ми е разбит!

– Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него макар и да не го познавах; нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тънна като зюмбюлов цвят, а устните му са червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила свля печат на челото му.

– Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стисне нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.

– Това безспорно е истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-драгоценна от изумрудите и по-скъпа от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.

– Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лице в ръце и зарида.

– Защо плаче? – попита едно зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича към студента.

– Защо ли наистина? – пошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.

– Той плаче за червена роза – каза славеят.

– За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.

Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.

Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като сянка се понесе през градината.

Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя и се спусна към него и кацна на малко клонче.

– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Мойте рози са бели – отговори той, – бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлеятя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.

– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Мойте рози са жълти, отговори той, – жълти като косите на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.

Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше подс прозореца на студента.

– Дай една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!

Ала храстът поклати глава.

– Моите рози са червени – отговри той, – червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.

– Една червена роза е всичко което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бий могъл да я получа?

– Има начин – отговори храстът, – но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.

– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е страх.

– Ако искаш червена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика и лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне в сърцето ти и кръвта на твоя живот да ппотече в моите жили и да стане моя!

– Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, – а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора да гледаш слънцето в неговата златна колесница и луната в нейната бисерна колесница. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината и изтравничето, което цъфти поо хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една причка, сравнено със сърцето на човека?

И той разпери кафявите си крила заа полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студенат ощ лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все пще не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.

– Бъди щастлив! – просикна се славеят. – Бъди шастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика и линна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сътце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е катодъх на тамян.

Студенатът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славят, защото знаеше само това, което е писано с книгите.

Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.

– Изпей ми една последна песен! – пошушна той – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.

Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболяща от сребърно гърне.

Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.

– Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че ума красиви нотки в глада му. Колко жалко, че не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.

А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ рой пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя  и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му, и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо рой пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, докато една песен следваше друга. Бледа беше тя отначалото, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на риза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.

Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – илиденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-силна и по-силна взе да става еговата песен, защото той пееше за разждането на мъката в дущите на мъж и девойка.

И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха когато целува устите на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал до неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славеят може да обагри сърцето на една роза.

И храстът извика на славеят да се притисне по-силно към шипа.

– Притисни се по-силно, малко славеяче – извика храстът, – защотоденят ще дойде, преди розата да е готова.

Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйнаставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.

И великолепната роза стана червена като изгрева в небето. Червен бе венецът от листенца и червено като пубин беше сърцето.

Но гласът на славеят започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песентаму и той усети нещо да го задава в гърлото.

Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори своите листнеца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.

– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова.

Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.

А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.

– Я какъв чуден късмет! – възкликна той, – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това се сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.

Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.

– Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя че ти разказва колко те обичам!

Но момичето се навъси.

– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племеника на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.

– Честан дума, ти си много неблагодарна1 – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.

– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам  да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, като племенника на шамбелана! – И тя стана от стола и влезе вътре.

– Какво глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина толкова полезна, като логикатам защото нищо не диказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност ря е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практиен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.

И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.

проза

Станислав Стратиев – Вавилонска хроника

Паскал седи на Вавилонската кула и оглежда баирите.
Пътят се вие като змия, на места потъва в цъфналите сливи, но Паскал отгоре вижда всичко, даже и пчелите, които се въртят около цветовете.
Пиле не може да прехвръкне, без Паскал да го забележи.
Кулата е от дялани мертеци и плетени пръти, стърчи в края на селцето и по принцип е да се наблюдава за пожари по къра.
Паскал това и прави – наблюдава.
Сряда е – неговият ден за наблюдение.
Той вдига инфрачервения бинокъл, долепя го до очите си и премества наблюдението върху ечемиците.
Онези от „Енергото“ станаха коварни и човек не знае откъде може да му дойде.
Отдавна вече не идват като хората, в уречния ден и час, за да отчетат електромерите в селцето.
Пристигат или в някаква каруца, заровени в сеното, като партизани, или пък маскирани като пътуваща книжарница, спират в центъра и хукват да проверяват електромерите.
Веднъж нахлуха и откъм ечемиците, преоблечени като ловджии.
Досега само дето не са се сторили на мрени риби и да дойдат по реката.
Откъм ечемиците е чисто.
Паскал сваля бинокъла и въздъхва.
Не е живот това, държавата да ти връхлита маскирана и през седмица да ти вкарва трроянски кон на площада.
Обаче и селцето не е вчерашно, разкрива тези от „Енергото“ от пет километра, развило е специално обоняние и ги подушва, на каквото и да са се направили.
Види ли дежурният на кулата да наближава автобус-флуорограф-рентген с червен кръст отстрани, подава сигнала, всички моментално разкачват „байпасите“ и започват да копаят градините с най-невинен вид.
Напразно тичат инкасаторите в бели престилки – навсякъде всичко е наред, проводниците си минават през електромерите, както е по закон, всичко е образцово, само дето отново селцето не е похарчило никакво електричество.
Според показанията на електромерите в селцето на Паскал електричеството още не е открито.
Никой не го ползва, според уредите, броячите отчитат отчайващи нули.
„Енергото“ си тръгва омърлушено, а селцето отново закача „байпасите“ – жици, които заобикалят електромера и доставят електричество в къщите, без нищо да се отчита на циферблата.
Селцето отново е победило, но не трябва да се отпуска, всеки момент може да бъде спипано.
Затова седи Паскал на кулата с инфрачервения бинокъл и наблюдава.
Зоркото му око забелязва подозрителни делтаплани, които описват широки кръгове и се приближават към селцето.
Онези са решили да атакуват по въздуха.
Паскал издига бързо трибагреника, в селцето забиват камбани, „байпасите“ се разкачват, градините се изпълват с народ, който копае.
Неканените гости могат да заповядат.