Добромир Тонев – Да имаш покрив, а да нямаш дом

Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш…
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.

За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък – като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.

Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка –
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.

Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.

малко черно тефтерче ..

Преди време си намерих един стар пожълтял тефтер. Миришеше на нещо далечно, топло и .. жълто.

Намерих го, писах в него и го скрих. И от самата себе си.

След време си купих друг. Нов. С бели листа. Нямаше си мирис .. все още. Беше положен в найлонова опаковка. Стерилен, чакащ само мене. НО .. не беше онзи. С времето започнах да свиквам с него. Носих го винаги с мене, макар и с празни листи. Не знаех с какво ще го запълня и го оставих при книгите си. Купчината книги постоянно се променяше. Сменяше броя и състава си. Настроението. /Винаги съм била заобиколена от много книги. Промъкваха се навсякъде около мене, а аз ги приютявах, четях и трупах … докосвах и четях отново./ А тефтера си стоеше винаги там, под всички тях. Една вечер се появи отново пред мене, но вече не беше същият. Беше поел мириса и настроението на онези десетки книги, сменяли се около него. И вече знаех с какво ще покрия страниците му..

Запълнен е донякъде. Очаква още. Но вече е невъзможно да бъде с мене постоянно. Неговото място е там, при книгите, които го търсят и искат.

Тук .. това е отново той, неговата душа, изчистена от мирис и топлина, но пък винаги тук …