Александър Иванов – “как пишеш?”

той беше известен поет:
хората го познаваха
журналистите му звъняха по телефона и го
питаха:
„как живееш? кое те
вдъхновява? как пишеш?” –
всеки път все същото винаги.

те го отегчаваха
и трябваше да им пробутва глупости като:
„седя и гледам в тази точка на стената” или
„убивам 6 мухи и чак тогава почвам”.

„добре – ще използваме това в новия брой” –
казваха те
а той: „както искате…”

но телефонът звънеше отново:
„как пишеш” – питаха
„днес не се чувствам добре” – казваше той и
затваряше.

в дни или вечери като тези
той си наливаше питие пускаше
радиото и поглеждаше навън през прозореца
където котките дебнеха птиците
и изнурени хора минаваха с празни очи
и слънцето бавно умираше зад
дърветата
и това беше което му трябваше
за да седне пред машината и да
почне.

само толкова.

ето така пишеше
той.

Александър Иванов

…това е всичко, бармане,

останалото са душите ни, но те отдавна са

продадени на сатаната

не можем да платим с тях изпитото…

Александър Иванов – Параноя

независимо от всичко
аз се страхувам сега
всеки ден всяка година всъщност
все повече и
повече:

страхувам се от миналото
страхувам се от бъдещето
страхувам се от амбициите
страхувам се от смеха
страхувам се от тишината
страхувам се от себе си
страхувам се от останалите
страхувам се от въображението си
страхувам се от неродените ни деца
страхувам се от дългите криви сенки нощем
страхувам се от слънцето
страхувам се от дългия живот
страхувам се от краткия живот
страхувам се от лудостта
страхувам се от всички тия ножове в кухнята
страхувам се от всички ръбове
на всички високи тераси
страхувам се от бездънието на бутилките
страхувам се от плача й насън
страхувам се от проклятието на
това умиращо цвете
което все забравях да поливам
страхувам се от любовта
страхувам се от успеха
страхувам се от писането си
страхувам се от двуличието на думите
страхувам се от безсилието на
старостта

страхувам се от болните си помисли

страхувам се от това че се страхувам

страхувам се от онзи последен ден или
нощ
когато всичко ще реши
да използва своя-еднопосочен-билет-за-
никъде…

Александър Иванов – Дотук

тая нощ
аз съм празен отново

не пиша
не пия
не пуша

аз и моята стара машина
седим и чакаме
нещо да раздвижи мрака

но думите ги няма

“може би съм дотук” – казвам си
и докато света бавно потъва в нищото
аз заспивам с глава върху
масата
сънувайки 1 същество
с дребно уродливо тяло и
епилепсия
което се мотае наоколо
пере ми чорапите намира
бутилки
грижи се за мен
в някои други дни или нощи
по-добри или по-лоши от
тези
сега

Александър Иванов – Сам

сам

тази бутилка
този джаз
тази привечер
тези гарвани вън
това вдишване
това издишване
това отчаяние
този бял лист
тази лудост
тази липса на смях
тази пролет
това усещане:

сам:

любовта я няма
ножовете са остри
цветята са мъртви
стиховете са без рими
смъртта е без лице

аз съм без теб
ти си без мен

тази
нощ

Александър Иванов – гробарите хвърлиха свойте лопати и отидоха да се напият

никой не разбра
никой така и не разбра защо го направиха
беше август неделя беше
горещо
те трима далече от
младостта далече от мечти и амбиции
бедни мъже временно работещи като
гробари през кризата
„временно” проточило се с години
и те отдавна не помнеха началото и не мислеха за
края и те вече приличаха на гробари и
може би щяха да останат такива завинаги
но днес нещо тегнеше в проклетия въздух и
те хвърлиха свойте лопати и зарязаха
недокопаните гробове и отидоха да се напият
горещ ден
най-горещия ден от
години
и хората мряха като мухи
повечето от тях самоубийци
и толкова много гробове
и онова нещо във въздуха и
те просто се отказаха и отидоха да се напият
може би стачка? каза шефа им
може би е от кризата казаха клиентите
мъртвите не казаха нищо
мъртвите се усмихнаха доволни
получили още няколко часа сред живите
и старите дами с напудрени до бяло лица недоволстваха
и младите вдовици с красиви очи и тела и
мечти нямаха търпение
и трупните червеи се гърчеха бесни
и само на котките не им пукаше
и на старото отче дъвчещо тютюн в задната
стаичка
и на гробарите хвърлили свойте лопати и сега
вече пиещи някъде
и на мен
и аз си казах че ако всички гробари по света
хвърлят свойте лопати и отидат да се напият
щеше да бъде прекрасно
и слънцето щеше да се усмихне тогава и
да каже о това е добро
и планините щяха да аплодират
и мъртвите да танцуват степ
и смъртта да навре косата си в кльощавия си задник
и всички ужаси най-после да свършат
и да се случи някакво чудо но
аз отдавна не вярвам в чудеса
гробарите също
те знаят че кризата или нещо друго
ще ги върне пак тук на другата сутрин
по-бедни и по-отчаяни и с по-
лош махмурлук
и всичко ще продължи пак както е
продължавало винаги