Богомил Райнов – Задушница

У нас все обичай е бил отколе
да правят за умрелите задушница;
в забрадки черни, бабите се молели,
било в храма тясно и задушно.

Варели едно жито във котлите
начуквали и захар, и галета,
печели със черковни знаци пити
и черно вино сипвали в шишетата.

А след това при гроба скъп отивали,
димял тамянът, попът нещо пеел;
в калта се майки и вдовици свивали,
ръмял дъждът и вятър скръбно веел.

И струвало им се, че жив е мъртвият,
и че молитвата успокоява го,
че грижите до сълзи го покъртват,
че поменът им с радост го дарява.

Раздавали за бог да прости житото,
разливали виното над гробовете
и плачели жените до насита,
и сити си отивали поповете.

Богомил Райнов – Какво ли ..

Какво ли исках от живота,
щом нямах нищо да му дам?
Не носех в джоба си банкноти,
затуй не преживях роман.

Печелех мършави обятия
с цената на хамалска пот
и губех своите приятели
като парите на белот.

С болезнените си камшици
денят мечтите обузда.
Отпадна сред молби десницата
разперена като звезда.

А здрачът, сякаш поражение,
задушаваше ме всяка нощ
и виждах аз, че вледенено е
сърцето ми от вятър лош,

че скръбта за мен омъжена,
че с нищо се не чувствам горд,
а ритането срещу ръжена
е само безполезен спорт.

Богомил Райнов – Цената

ЦЕНАТА

Кутията цигари,
ракията, конякът,
по кръчми, по гари
струват еднакво.

Цени имат всички
наслади до една.
Любовта едничка
няма точната цена.

Любовта забава е
за някои безплатна:
едно запознаване…
„Много ми е приятно“…

две бутилки бира
и три комплимента,
додето за квартирата
настъпи моментът.

В леглото – два часа,
а подир туй – сбогом.
Защо се занасяш –
жени има много.

Вземеш да я галиш,
ще мисли, че си лапнал.
Цената на любовта ли?
Че тя е безплатна.

Безплатна за всички
освен за будалите,
дето еднички
бъркат в цените

и скъпо им струва
дори безплатното,
и тенекето купуват
по курса на златото,

с тъгата и с болката
и с кичура бял.
Любовта струва толко,
колкото си дал.

Богомил Райнов – Помниш ли..

Помниш ли, приятелю по пиене,
как в опушената стара кръчма
първи път познахме любовта?
Тя ни гледаше с очи ракиени,
кискаше се, пееше, заръчваше
и накрай ни двама пожела.

Помниш ли, в замръзналата улица
как вървеше подръка и с двамата
в тъмното, изцапано манто;
как ни вятърът среднощен брулеше,
как пиянски псуваше го дамата,
как повърна край един кантон?

Помниш ли вмирисаната стая,
лигавата светлина на крушката,
мръсните, олющени стени;
как леглото скърцаше отчаяно,
как навън те чаках омърлушен,
как не се погледнахме в очи?

А угасналите лампи помниш ли;
скръбното мълчание на двамата,
бързите ни стъпки сред нощта;
как погнусата ни в мрака гоноше,
как ми „хайде!“ каза без желание,
как изчезна зад една врата?

Помниш ли, приятелю забравен,
как в студена декемврийска вечер
кръстихме се двама в любовта?
Сред мъглата есенна удавен,
плувах, а кога денят извлече ме,
бях изгубил толкова неща …

Любовен календар, 1941-1942

Богомил Райнов – Отрова

Хубаво е да живее човек.
Хубаво е – ако може.
Иначе има отрова,
остра кама, пистолет.

Ние живота обичаме,
но да живеем не можем –
книги четем или пишеме
и се разправяме с Бога.

Пролет – за нас туй е тема,
тема е също и вятърът.
Ний с пролетта не живеем,
вятър не гали душата ни.

Видим ли нещо красиво,
мислим веднага за стихове.
После във къи отиваме,
сядаме, пишем.

Хубавото не познаваме –
то е за нас само тема.
Някой се радва на празника,
ний на поемите.

Вънка разхождат се хора –
Сядаме пишем поема;
слънце изгряло на двора –
нова поема

Тъжно ти станало нещо
дълга елегия.
Някой починал отсреща
нова елегия.

Вярно, живота обичаме,
но да живеем не можем.
Някой се трови с отрова
Ние със стихове.

Богомил Райнов – Отиде си …

Отиде си. Небето се разплака,
скръбта приведе старите ели,
и вятърът засвири сред букака.
С две думи, времето се развали.

Камината във стаята запуши
и скръб, и дим очите насълзи.
Стоя и зъзна и с досада слушам
как псето срещу вятъра ръмжи.

Така се всичко мигом измени:
боровете са сякаш непознати,
далечните мъгливи планини
така изглеждат чужди в тишината.

Стоят с прозорци заковани хижите
и няма цветни рокли, песни, смях;
с език студен мъглите само лижат
поляната, де нявга с теб седях.

Отивам си. Какво сега ще диря
сред този край, де пада мракът чер
и само мокри клони дирижират
на вятъра дивашкия концерт?

Любовен календар, 1941-1942

Богомил Райнов – Накъде ли ..

Накъде ли ни води пътеката?
Ний сме с теб само двама сега,
ний сме с теб и вървиме полека,
и вървиме, незнам откога.

Слънчев лъч пада, в нега повяхнал,
върху твоето рамо без срам.
Аз протягам ръка да го махна
и забравям ръката си там.

Гледам твоята мургава буза,
гледам твоята басмена пола
и коляното, малко охлузено
от зъбите на остра скала.

С тези дребни безценни съкровища
бих бил, вярвай, безкрайно щастлив
под прохладния мрак на боровете,
сред дъха на босилека див.

Но в очите ти тих се оглежда
само смърчът, от слънце облян,
и студен е той безнадеждно
твоето рамо под топлата длан.

Накъде ли ни води пътеката?
Бяхме двамата с теб досега.
Но в завоя усоен полека
ето, среща ме мойта тъга.

Богомил Райнов – Пак премина

Пак премина без теб и тоз ден.
Не дойде, пък и аз те не чаках.
На прозореца стар и студен
дъжд до късно безсмислено плака.

Пак по стаята крачки броих;
четох книга, която не помня;
писах нещо, което изтрих;
гледах често без нужда часовника.

Както винаги мина денят.
Падна вънка на здрача пердето.
Уморен от сълзите, дъждът
с тъмен облак забули лицето си.

А сега – накъде? Уморен,
все това „накъде“ си повтарям.
Ден ли бе, или сянка на ден?
– Празен лист е станал календарят.

Любовен календар 1941-1942