Дамян Дамянов – Не си отивай!

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти – гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: „Ела! Ела!“
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов – Маргарита

Тя беше първото момиче!
Тя беше първата мечта!
Тя беше първото „Обичам!“.
И първата въздишка – тя!
Една разкошна Маргарита,
Родена с името на цвят,
създадена, за да накити
и без туй този китен свят.
Как я обичах, как предричах
чрез евтиния номер стар:
„обича ме“ – „не ме обича“ –
изкъсвах толкова листа,
съсипвах толкоз маргаритки –
цветя невинни и добри!
А тя под русите си плитки
не ме поглеждаше дори.
„Да“ – „Не“, „Да“ – „Не“ – аз късах, смятах
откъснатите листица.
И побеляваха земята,
косите, нашите сърца…

… Случайно скоро пак видях я:
ах, боже мой, какъв поврат!
Как бе възможно да увяхне
жената с името на цвят.
Напразно с поглед тъжен търсех
цветчето, плитчиците в кръг.
Листата някой бе откъснал.
Останал беше само стрък.

Дамян Дамянов – Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият й гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст –
пръст, в която ний ще легнем с тебе…

Дамян Дамянов – Когато те измислих, се уплаших…

Когато те измислих се уплаших!
Творение от поетичен дим,
създание от слабостта ми страшна,
дошло мен – силния да победи!
Когато те измислих, цял изтръпнах :
не сън – жена родена от жена,
решила с обич свята и престъпна
да ме превърне цял в развалина!
Когато те измислих се побърках :
като вандал със крясък зъл и див,
ти влезе в мен, обра ме като църква.
Но твойта кражба аз благослових.
Да, свята да си, обич огнекрил!
Грабежът ти бе страшен, но свещен
мъжът е в най-голямата си сила
когато е от слабост победен.

Дамян Дамянов – И пак тръгни

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен и злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани,
нов път си направи и пак тръгни.

Светът, когато мръкне пред очите ти
и притъмнее в тези две очи,
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си –
единствено така ще го решиш!