Кирил Кадийски – Душата зъзне

ДУШАТА ЗЪЗНЕ. В своя ъгъл се е свила.
Дъжда като тръстикова завеса ти
разтваряш и се вмъкваш в тъмните врати
на някой спомен. Най-надеждната закрила.

… Над облото кубе политнал кръст лъщи –
кама в гърдата на жена изневерила.
Не стига ли, че губим неусетно сила,
увереност и ум, и своите черти?…

Додето някой порив като вятър свеж
сърцето ти разлисти и се понесеш
с линейка – срещу хоризонта… А душата –

сигнал към светове отвъдни – излети,
за да се върне по-самотна, да пищи,
видяла, че те няма вече на земята.

Кирил Кадийски – Вечен календар

Януари

И яз
дълбок,
и мраз –
дал Бог!

И ти –
пиян.
Свети
Йордан!

И син
от студ
комин –

хайдут
с калпак
от сняг.

Февруари

И сняг.
И хан.
С резняк
налян.

Чуй звън!
Не тук –
навън…
Капчук!

Ластар
ли стар
сълзи?

Лозар
в лози
пълзи.

Март

О, кал
през март…
Локал.
Хазарт.

В нощта
дори
кръвта
ти ври.

Една
жена
(сред сто!)

в ръце
с асо –
сърце!

Април

Денят
звъни…
Роят
се дни.

Или
е сън
с пчели
и звън.

За страст
готов,
о, май,

под храст
с любов
омай!

Май

Април,
през май
препил си
май.

За мен
налей
зелен
елей!

О, кой
под вас
ли пи

покой
и страст,
липи?

Юни

О, зной!
Под свод
с порой
от пот…

Синчец.
И мак.
Певец,
на крак!

Пече.
Но хей,
щурче,

ти с лък
от стрък
лудей!

Юли

Пламтящ
покой
под плащ
от зной.

На шир
и длъж –
шпалир
от ръж.

Вървим
без дъх
сред дим

и лъх
горещ
от пещ.

Август

Ята
пред път
в стрънта
сноват.

Простор
нас мен –
о, взор
стъмен.

Небе…
Блести
луна:

гребе
звезди-
зърна…

Септември

Светът
гори…
Пламтят
гори,

от жар
ли са? –
пожар
в леса.

А ти,
мъгла,
в мечти

димиш:
лула
с хашиш.

Октомври

Мъгла.
Сноват
тела
без плът.

Кълвач –
на вид
ковач
набит!

И лих!
Аз бих
му дал

медал
от лист
златист…

Ноември

О, кър
пред мен –
бакър
червен.

Мечтай
за свеж
калай
от скреж.

Върби
с торби
от сняг

вървят…
Ни път.
Ни бряг.

Декември

Разпран
е цял
брашнян
чувал.

– Небе,
все пак
не бе
ли сняг?

Ридът
е стар
мливар,

сред път
преспал
в паспал.

Кирил Кадийски – Април. Зелено.

АПРИЛ. ЗЕЛЕНО. Бистра синева.
На слънцето пчелите подивели.

Пасат по хълма кошерите бели,
а все по-буйна спъва ги трева.

Пак пролет. Нова пролет. Но не е ли
поредна крачка към смъртта това?…

Кирил Кадийски – Пепел

Лениво, прашно пладне. Жегата в припадък се е свлякла.
Кварталът сякаш спи. Но слънцето забива тежка факла
в стрехите трепкащи… Каквото трябва – да гори.
Пожар. И все едно дали оголената жица ще зацъка
с език на пепелянка, или от неземна мъка
ще пламне мозък – като облак бял в зори.

Мравунякът изскача – застрашен е! – и вода се плиска.
А някой път една сълза е нужна за душата близка,
и пак не я проливаме. Светът не е все още помъдрял.
Пожарната пищи: по вената на уличката крива
като съсирек към пламтящото сърце отива.
На теб за огъня ти става жал.

Каквото трябва – да гори. На нас животът ни изгаря.
Страстта утихва, после – пламтят съмнения и вяра
и в пепел се превръщат антрацитните коси.
Горим. А младата топола, над квартала
зелената си струя развъртяла,
се мъчи слънцето да угаси.