Недялко Йорданов – Довиждане

Довиждане. Това е впрочем краят –
невъзмутим, необичайно лек.
Аз ще те виждам и това го зная –
един човек пак среща друг човек.

Довиждане. Ще потъмнее всичко.
Морето ще зашепне с тъжен глас.
Ще излетят на две страни две птички.
Една звезда ще падне в ранен час.

Но всичко пак ще светне. И изцяло.
И пак ще мами то. И ще зове.
Но няма да е бяло и небяло,
а оцветено с всички цветове.

Морето ще престане да приказва –
то просто няма мозък и език
и птиците безцелно и напразно
ще си летят със своя птичи вик.

Те няма да обичат и да страдат,
когато скитат в синия простор.
И таз звезда, която вечер падне
ще бъде просто гаснещ метеор.

Довиждане. Не казвам още сбогом.
Един човек пак среща друг човек.
Веднъж – като съдба и със тревога,
а друг път – като зрителен обект.

Недялко Йорданов – Моето мъжко момиче

Моето мъжко момиче
никак не се шегува:
ако обича – обича,
ако ревнува – ревнува.

Аз не умея да бъда
толкова категоричен.
Моята строга присъда
е моето мъжко момиче.

То мълчаливо подрежда
моите мъжки ризи,
моите мъжки надежди,
моите мъжки капризи.

Яростен или усмихнат,
никога безразличен –
бавно и светло прониквам
в моето мъжко момиче.

Ако случайно побегна –
винаги пак ще ме връща
осъществената в него
моя истинска същност.

Весела и узряла
тя към света наднича,
скрита във женското тяло
на моето мъжко момиче.

Недялко Йорданов – Здравей, аз!

На Николай Аврамов

От себе си не си отивай,
със себе си живей.
Хей, Аз – за твойта съпротива
към моя свят – здравей!

Здравей, усмивка на лицето,
за твоята тъга.
Ще крачим двама общо взето
със тебе все така.

Тя си отива по-щастлива –
това го проумей.
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

Сложи картини на стената,
две чаши извади,
налей коняк, изпий едната
и пода измети.

Легни си вечерта със свойта
внезапна самота
и чакай себе си да дойдеш
от бялата врата,

за да прошепнеш мълчаливо
на себе си: Здравей!
От себе си не си отивай,
със себе си живей.

1968

Недялко Йорданов – Не остарявай, любов

Не остарявай, любов, във телата ни топли и слети.
Ах, неуверена нежност още в очите ни свети
и подозрително блясват шпаги от минали страсти –
звън на решителни битка за невъзможното щастие.

Не остарявай, любов, толкова страшна и дълга.
Опроверганото време ляга унило на хълбок.
Нека все така да гризеш на надеждата острия залък –
късно е вече да спреш, рано е да се прощаваш.

Не остарявай, любов, чуваш ли, много те моля.
Кой те гримира така в тази изтъркана роля,
кой в този смешен костюм глупаво те е облякъл –
всичко е само игра, всичко е само спектакъл.

Не остарявай, любов! Ето, завесата пада –
кратък поклон и тръгни – гола, нахална и млада.
С нокти и зъби докрай своята чест отстоявай.
Не остарявай, любов, моля те не остарявай!

Недялко Йорданов – А аз те търсих почти нарочно

Почти не вярвах, че ще те намеря.
Бях пълен с грешни мисли.
И те търсех
във тази дневна нощ, в която светеше
голяма слънчева луна отгоре.

Ти ме погледна със вечерен поглед
и имаше най-утренните устни,
Които съм целувал някога…
И чак тогава аз се сетих вече
и все пак те попитах как се казваш.
-Любов.
Ах, да! Любов!
Аз бях забравил.
Здравей, Любов!
Защо си тъй различна?
Кой те научи тъй да се целуваш?
Къде живееш?
Може ли да вляза?

Ах, този вход е тесен, както някога,
с това автоматично осветление.
И подът пее тихо под краката ми
една възбуждаща, различна песничка:

Това е стаята…

Леглото е почти домашно,
помниш ли –
тук някога май имаше пиано?

Тук някога, а може би там някъде.
Ти, същата, а може би – Тя, другата,
седеше независима на стола
и весело и дълго ми говореше…
Ти се събличаш.
Колко си пораснала,
Все пак, Любов!
Все пак, Любов, ли казах?
Любов ли беше името ти древно?
А аз почти те бях забравил вече.

Как странно е това взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ
през твоето прозорче без пердета.
Ти си загадъчна във твойта опитност,
ти си самоуверено безпомощна,
когато искаш да ме изненадаш
с това, че си съвсем
съвсем
различна.

Любов, ти плачеш!
Плачеш ли наистина?
Ти плачеш.
И сълзите ти са черни –
навярно от молива под очите ти.
Наистина ли ти е тъжно?
Знаеш ли,
ти пак си същата, съвсем еднаква си –
а аз съм друг,
а аз съм друг
Любов.

Ти плачеш – аз не вярвам на сълзите ти,
не вярвам на ръцете ти,
на устните,
на тялото не вярвам
и на думите.
И нищо, нищо няма да ти кажа
на тръгване…
На тръгване от теб.

Как да повярвам в теб? Ще ме научиш ли?
Как да изтрия с устните си – устните
на всичките, които си целувала?
Как да отскубна с пръстите си – пръстите,
на всичките които си прегръщала?
Как да премахна с думите си – думите,
на всичките, които са те викали
фамилиарно – весело по име?
А името ти е почти измислица.

Прости, Любов!
Аз тръгвам пак по стълбите
с това автоматично осветление
на светло – тъмно – светло –
под странното добро взаимодействие
на Слънце и Луна във тази нощ.
Усмихват се. И аз ще се усмихвам.

А може би пак ще се срещнат някога
на някоя безлична дневна улица
вечерните ни уморени погледи
и може би тогава ще сме истински
и ти,
и аз…
Наистина е весело.
Наистина до болка ми е весело,
че пак …
Че все пак
тръгвам да те търся
и може би ще те намеря някога.