Българска · меланхолични · поезия

Пеньо Пенев – Откровение

Натежал е на дните простора,
накипял от безпътни мъгли…
И сърцето, преляло от горест,
ме боли, ме боли, ме боли…

Кой ще чуе? Защо да говоря?
За вас чужда е мойта тъга…
Но ще чакам врата да отворят…
Докога… Докога… Докога?…

Като друмник бездомен в умора
спирам тук, път изходил голям…
Отворете ми, милички хора!
Аз съм сам!… Аз съм сам!… Аз съм сам!

Нямам нищичко. Само неволя!
Но аз няма да ви огорча…
Кротко в ъгъла седнал на стола
ще мълча… ще мълча, ще мълча!

Всеки път има край и начало,
дъжд заплиска ли – ще превали.
А сърцето, от мъка преляло,
няма никога да отболи…

Българска · меланхолични · мои любими · поезия

Пеньо Пенев – Самота

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде…
Тишина, самота и звезди…

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори…

Българска · меланхолични · поезия

Пеньо Пенев – Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!
От кръвта ми по-скъпо и мило –
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило…

Няма топлите черни очи…
Празна крайната маса остава!
Не тъгувай, сърце… замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава!

Моя „Тъжна неделя“, ридай!…
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова… не очаквам… не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само орехът тук ще остане…

Няма истина!… Няма лъжа! –
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа –
тишина… самота… и студено.

Българска · поезия

Пеньо Пенев – В дъжда

Навън вали,
вали дъжда,
бълбукат и шумят
улуците
и сочнозвучно из града
плющят по плочите
капчуците…

О, колко весел е дъжда,
когато знаеш:
има къща
и незаключена врата,
където можеш
да се връщаш.