Светлозар Игов – Малка нощна музика

Без да надникнем в кръглото прозорче
направо влязохме в картината. Не беше
Моцарт, а Рахманинов. По храстите
цъфтяха капчици живак. Дъждът
отминал бе на изток. Вятърът
извиваше ръцете на дърветата. Не виждах
пианиста, дамата в зелено
го скриваше със шапката си. После всички
станаха, изръкопляскаха и тръгнаха
наляво и надясно. Но не за Микеланджело
говореха, а свои си неща. А ти
мълчеше. В ъглите на устните
горчивината свила бе гнездо,
както в началото. На сутринта
косите скриха изгрева
във огледалото. Когато
върнах се, две вдлъбнатини
като стъпки по пясъка
още
отмерваха спрялото време на нощта.

А времето на музиката не спира, пулсира
във вътрешното пространство, обърква
посоките на стремежа към щастие, къпане
в зимно море и бумтяща печка през август,
а морето май беше Тиренско.
Какво да ти пиша?
Скитам се с пети изранени от четене
по Патмос, сменям си кожата
като змиите, ала душата като горчива
капка във вътрешността на костилка
съхне в мен, смалява се, но остава същата.

Ще ти изневеря само със смъртта.
( Шегувам ли се? )
Цялата земя ни пречеше да се видим,
а аз заглушавах затъмнението ти
с малка нощна музика. Но не мога
да изляза от картината, както дървото
напразно се моли на вятъра да го изтръгне.

Не ми остава нищо друго освен думите,
опънати над бездната, по които вървя
към мълчанието.