Таня Пенчева – Тя

Отива си. Отива си и плаче.
Прегръща те, но все пак си отива.
До прага има още седем крачки –
оттатък е земята на щастливите,
които населяват своя остров
и даже не усещат, че те има,
не те сънуват в юлските си нощи
и нямат кръв по устните от името ти.
Не я целувай – тя ще си отиде,
макар че седем крачки са безкрайност.
На твоя материк е само миналото,
отвъд е все пак някакво начало.
Ключът ще се стопи върху дланта й.
Остава миг – сега ако извикаш,
преди да е прекрачила през прага,
тя няма да си тръгне вече никога…
…със глас на нощна птица е вратата.
Две токчета през улиците пусти
заглъхват. И заплака тишината.
От името й свети кръв по устните ти.

Таня Пенчева – Миг

Беше толкова тъмно, че вятърът
се препъна по тесните стълби.
Тичах сляпа… но знаех, че чакаш –
без цветя и без клетви за бъдеще.
Не валяха звезди. Не блестеше
на луната фенерчето светло.
Бяхме сигурно толкова грешни,
че на мрак ни осъди небето.
Тичах, сляпа от страх.
И внезапно
като дъжд, от столетия чакан,
като белия изгрев на лятото
ослепително блесна
ръката ти.

Таня Пенчева – След лятото

Забравям те – кълна ти се.
Завинаги!
Изтичаш като вятър от косите ми.
След теб – останала без минало,
пред огледалото разресвам дните си.
Изтупвам бавно розовата рокля
от август, от ръцете ти щастливи,
но името – най-страшната отрова,
за черни дни в якичката зашивам.
Забравям те – видя ли колко лесно…
Но вечер, цяла зъзнеща, се моля
снегът и студовете да са вечни
и никога да не избухва пролет,
след нея лято, стенещо от жажда,
да няма нощи с тротоари топли,
да няма юли,
божичко!
да няма август,
да не обличам розовата рокля.

Таня Пенчева – И това ще се случи…

И това ще се случи все някога…
Неизбежно е като разсъмване.

… Все така ще ме гали ръката ти
и от страст аз ще светя във
тъмното.
Ще си шепнем все същите думи
и ще вярваме, че се обичаме.
Ти ще казваш, че още съм хубава.
Аз ще казвам, че ти си ми всичко.
Но до смърт уморени, душите ни
ще излитат навън през прозореца
и щастливи сами ще се скитат –
всяка в своите тайни простори.
Рано сутрин с досада ще лягат
във телата ни, гушнати топло.
На закуска кафето и хляба
ще подслаждаме с бучица спомен.
Неизбежно е като разсъмване.
Но е рано.
Не още.
Пред всички
в кафенето, над чашите тъмни
тази вечер се любят душите ни.

Таня Пенчева – Неделя

В неделя сутринта (не много рано),
все още топла, сънена и истинска,
се мъча да завия с одеялото
щастливите си сънища и мисли.
Повтарям ги наум като молитви,
на възел ги завързвам във косата си –
хиляда пъти все ми се измъкваха,
но, господи, днес само да останат,
днес, само днес – в проклетата неделя –
в деня на най-грижовните съпруги
и предани мъже, които нервно
преглъщат с хляба името на другата…
Днес, само днес да знам, че не сънувам,
че си до мен – завинаги и целият,
макар да съм наясно, че не струват
сънуваните приказки
срещу неделя.

Таня Пенчева – А гласът ти вали като дъжд

А гласът ти вали като дъжд
и е мокра косата ми,
и ухае на пролет, на пръст
и на влага, разпукнала клоните…
Как вали, боже мой,
аз усещам дъха ти тук някъде,
но във този порой
вече нямам очи за посоките.
За какво ми е синият ден
със бонбонени улици
и небето, избръснато гладко,
без никакви облаци,
и дъга за какво ми е –
с тази шарена рокля на уличница.
В мен гласът ти вали като дъжд.
И съм цялата мокра.