Всяко нещо, до което се докосваме,
ни дава частица от себе си.
Всяко нещо, до което се докосваме,
взема частица от нас.
Съществуването е равновесие.
Категория: всемир
Йовко Ламбрев – Другата
Оставих я да спи с идеята да я изненадам със закуска в леглото преди да се е събудила. Винаги попадам на жени, които спят до обяд, ако не ги събудя. Това е някаква орисия, която ме преследва цял живот, задължително във всичките ми топли връзки с нежния пол. Дори на едно изключение по грешка не случих. Както и да е – не се оплаквам. Така имам време за себе си сутрин, когато попадна в поредната обсебваща връзка, когато сякаш се опитват да запълнят всяко ъгълче от съществуването ти с присъствие, реки от думи и претенции за внимание. Такива са пък всичките ми “официални” връзки. Отново без изключения.
Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…
Случи се в един хотел. Банална класика – командировка… Глупаво парти с много колеги, партньори и клиенти, предназначено за напиване. Концепцията, че след като с някого си се направил на магаре, след това е по-трудно да се надуваш и да му откажеш бизнес, работи безотказно от древността до днес. Тя беше от малкото жени, които могат да пият наравно с теб до пет сутринта и след това елегантно и по абсолютно права линия да се отправят към стаята си на високите си токчета.
Въпросната вечер купонът много бързо бе затъпял и достигнал фаза “мармалад”, която обикновено пропускам, понеже глупостите и на трезва глава са ми повече от достатъчни. Бях се прибрал в стаята си едва около два след полунощ. Точно излизах от банята – бях си взел протяжен душ с идея да отмия цигарения дим от себе си и възнамерявах да спя, когато на входната врата се почука предпазливо с кокалчетата на нечии пръсти, след което последва закачливо стакато, изпълнено като драскане с нокти.
Отворих и… стоеше по хавлия, боса, върху пътеката пред вратата ми. Косата и беше влажна и отразяваше отблясъци от слабото осветление в коридора. В едната си ръка стискаше ключове, а в другата хотелските презервативи от нейната стая. Стоеше там недвусмислено, безмълвно и кротко и излъчваше някаква пленителна комбинция от съблазън, уязвимост, очакване и решителност. Директните жени ме отблъскват, но тя не прекрачи прага и не каза нищо, докато не се отдръпнах навътре и не и направих място да мине през вратата. Подмина ме без да ме погледне, остави презервативите на масичката в средата на стаята и се обърна, като едва сега ме удостои с половинчат поглед. Не каза нищо. Не свали хавлията. Аз го направих. Трябваше да поема своята роля на съучастник в очарователното престъпление.
Вече в леглото все пак реших да се направя за последно на глупак:
– Достатъчно ли сме пияни? – Попитах я тихо. А тя почти изсъска…
– Размишлявай утре, сега ме чукай…
До сутринта не си казахме нищо друго освен “Да”, “Не” и “Ела”, когато се отправяхме няколкото пъти към банята. И там под душа мълчахме. Има нещо особено, ако едно момиче дойде заедно с теб в банята още след първия път заедно. Оставам някак завинаги свързан с такива жени. Парадоксално е, но въпреки че току-що е лежала разкрачена под теб, повечето от тях няма да тръгнат веднага след това заедно с теб в банята. Странни измерения има понякога женското разбиране за интимност…
Остави ме сам в банята едва на сутринта. Като се върнах в стаята, нея я нямаше. На закуска дори не ме погледна. Закъсня с повече от час след мен. Седна на съседна маса. Под ъгъл… Можех да я наблюдавам само в профил докато опитвах да симулирах активни разговори с колеги и клиенти. Качи се в друга кола по пътя обратно към града.
Продължихме да се виждаме дискретно и рядко. Бяхме напълно непознати и дистанцирани в ежедневието си. Освен в обедните почивки, в които разбрахме колко е трудно да намериш стая за същия ден в центъра на столицата, в който и да е хотел, на каквато и да е цена. И през откраднатите уикенди, разбира се. Възхищавах и се как може да се появи и изчезне без следа на всяко място и по всяко време. Никога и никъде не забравяше нищо свое, което би ни свързало някак – нищичко – нито бижу, нито бельо, нито четка за зъби, никаква частица от себе си. Пристигаше и си отиваше тихо, навреме, без претенции, без обсебвания и без обещания. Но връзката ни не беше само сексуална. Имаше още нещо, което не разбирах. Не говорехме много за себе си, не споделяхме нищо повече, освен докосванията и телата си. Когато бяхме заедно сексуалността ни набъбваше толкова, че сякаш запълваше всичкото пространство около нас. Кондензираше по стъклата на прозорците, съсирваше се на гъсти парцали, напоени с еротика, която капеше върху ни през цялото време, наелектризирайки ни още повече… След няколко часа с нея можех да живея без секс със седмици… Можех… без обичайния секс, но не и без нейния…
Направих палачинки. Отворих и бурканче със сладко от горски ягоди. Тя обича сладко. Всъщност откъде съм сигурен, че обича сладко и то точно от горски ягоди… Вероятно защото повечето жени обичат сладко. Но тя съвсем не се вписва в клишетата. Неволно си представих визуално как капка от това червено сладко пада върху голата и гръд или коремчето и само половин секунда след тази мисъл, усетих в слабините ми да се концентрира енергия, достатъчна да отмести бетоновоз… Другата не предизвикваше такива експлозии в тялото ми…
Реших, че имам нужда от отрезвяващ душ преди да я събудя и да и поднеса закуската. По пътя към банята се загледах в отсрещните прозорци през улицата, където градът започваше да се пробужда. Вероятно там зад онези стъкла и балкони, в нечии кухни вече започваха да си говорят, да правят кафе, да се събуждат деца, майки, бащи. Почти можех да чуя техния безкраен ежедневен разговор. Натрапчивото жужене, с което си свикнал толкова, че едва го забелязваш. Звуковия фон на големия град и малкото щастие на обикновените хора. И само от мисълта за това започна да ми се повдига…
Стоях под душа протяжно дълго, въпреки хладната вода, която не отмиваше мръсните ми мисли. С другата правехме любов рядко, мълчаливо и топло, като хора, които отегчено познават телата си, а душите им нямат допирни точки. Тя не обичаше да казва, че се чука, затова с нея правехме любов. Простичко, както се прави сандвич или капучино. И точно толкова безцветно… и говореше ли, говореше… Преди, и след това. Непрекъснато говореше за неща, които отдавна не чувах. Първият път, когато се усетих, че мисля за другата, докато тя ми бърбореше нещо в леглото се стъписах, но не изпитах вина. Опипах се мислено, питайки се къде точно съм забутал проклетото си чувство за виновност, което непрекъснато ми бърка в здравето, но никъде не го открих. Просто затворих по-силно очи, съвсем изключих звука около себе си и това, което изгря под клепачите ми не беше никак романтично. И не трябваше да бъде…
Другата не беше такава… Беше мълчалива и срамежлива. Донякъде. И много красива. Възприемах я като произведение на изкуството и в началото не смеех да я докосна. Не можеш току така безцеремонно да смъкнеш гащичките на едно произведение на изкуството. Пред толкова красиви жени, обикновено съм смутен и безмълвен. Сърцето ми пропуска такт. Предполагам, че понякога забравям да дишам. Ако можех да рисувам, щях да я рисувам непрекъснато. Ако можех да пея, щях да стана богат, издавайки всичко, за което тя би ме вдъхновила. Съвършената муза. Непостоянна като муза. Несъзнаваща, че е муза… Непознаваща твърде много неща, едно от които и себе си. Винаги попадам на жени, които отчаяно искат да са лудо влюбени, но съвсем не знаят как. В моменти на отчаяние дори сами си смъкват гащичките, но и това не им се получава достатъчно драматично. И макар да се възхищавам на тези, които не спират да опитват, все се оставям да ме обсебят тези, които си ме представят като парченце от техния пъзъл от хиляда и петстотин частички, които подредени правилно и с нужната слонска доза търпение и упорство, образуват подредена къща с градинка, куче и две липи отпред…
Нямаше нищо повече от това и беше непоносимо очевидно… Ако можеше би инжектирала ежедневно във вените ми шишенце концентрат с надпис “unconditional love 100% 15ml”… за да се чувства сигурна… в любов, която няма пластове, няма дълбочина, няма възходи, нито спадове, няма фантазия, няма хармония… като статус в twitter или facebook… статична и декларативна… подразбираща се… безполезна… И понеже всяко сътресение би я подложило на съмнение, умело избягвахме всяко сътресение…
Тя не искаше да си тръгне – вярваше във вечната любов, както децата в дядо Коледа – без да са го виждали. Беше от момичета, които обичат приказките, но ако някой вече ги е сготвил, измислил, написал и нарисувал, а те да сънуват наготово. Прогоних я, не си падам по сънуването, а по случването на сънища. И понеже ми омръзна да спя на ръба на леглото и, под зоркото одобрение на майка и, обсебила цялото и съществуване, и протягаща се алчно към моето. Всеки ден четях в заговорническия и поглед условията на сделката – как сега чукам дъщеря и в аванс, а лихвите ще плащам после… И с музата беше свършено…
Не че е проблем да си изчукаш музата – това си е поезия и вдъхновение… страшно става като се намесят роднините… тогава започва прозата…
Не платих лихвата, а майка и ми изпрати специално писмо – хартиено, написано с химикал. Не бях получавал такова от години. Проклинаше ме. И проклятието и частично ме застигна. Поне потвърди това, което си е в сила още откато съм проплакал в родилното. Да не срещам другата, в лутанията си. Преди не разбирах защо не се получава, сега поне имам някакво обяснение. Може и други клетви да е имало в писмото, но не го дочетох до края. Изхвърлих го. Ще оставя на времето да ме изненадва…
А тя беше сладка и невинна – винаги изглеждаше като ученичка в абитуриентската си вечер. И още понякога сънувам краката и. Безкрайно дълги. Не зная защо съзнанието ми избра да запечата така дълбоко само краката и. Като символ, който води към нещо, което не достигаш…
Не беше както с другата… Луда до мозъка на костите си. Приятелите ми си отдъхнаха като се разделихме. Така и не разбрах защо толкова се тревожеха за мен. Не беше супер красавица, но беше симпатяга, освен когато не се събуждаше с идеята да ми отрови деня. Обожаваше да ми разказва, че и закъснява за да види как ще реагирам. А аз просто чаках да и дойде. Напускаше ме и се връщаше три пъти. Спорехме с часове. Без да постигнем съгласие. Пренебрегваше ме и не чуваше мненията ми. Не пожела да се вгледа в мен, понеже си мислеше, че знае всичко. Вбесяваше ме истински. Докато я обичах безумно, тя ми обясняваше, че е само влюбена и че имало огромна разлика между двете неща. И така докато съвсем престанах да я обичам. Когато тя ми го каза, вече нямаше значение. Освен да обичам, бях спрял и да мечтая, бях се отказал да сбъдвам сънища, да имам планове, да разказвам истории…
Докато се влюбих в другата… Аз винаги хлътвам донякъде. Винаги съм завиждал на тези, които могат да не се влюбват до полуда за едното чукане. И да забравят. Да забравят краката, стенанията, извивките, устните, леглата, погледите, докосванията, използваните презервативи, неизползваните презервативи, възглавниците, кожата, пръските вода под душа, влажните коси, мокрите тела, потта, тишината, безмълвието, умората, безсънието, петната по смачканите чаршафи, задъхването, неизказаното, непреживяното, изгрева… По дяволите, как се забравя това?…
Тя още спи там, гола, през една стена от мен, а аз вече съм готов да си я спомням…
И не за да остане другата. Или следващата… а заради нея… такава, каквато иначе няма да бъде…
Почти измръзнах от студ под душа. Но предпочетох да спра хладната вода и да се загрея с хавлията. Върнах се в кухнята за приготвената закуска. Палачинките бяха поизстинали. Аз ги обичам топли, но тя не. Не знам защо ми го е казала. Никога преди не съм и приготвял палачинки. Никога всъщност не съм и приготвял закуска. И сега не съм сигурен защо го правя. Едва ли, защото този уикенд може да е последният ни заедно. Получила предложение. Малкото щастие на обикновените хора. Той искал да забрави всичко и да започнат на чисто. Явно всички го умеят това със забравянето. Особено, когато имат какво… А тя не е сигурна кое иска да си спомня и какво да забрави… Дали не предпочита аз да реша…
Другата се връща днес от екскурзия с колеги и не бива да ни завари заедно. Имаме време за по кафе, палачинка и още едно чукане…
Габриел Гарсия Маркес – 13 фрази за живота
1. Обичам те, не затова какъв си ти, а за това какъв съм аз, когато съм до теб.
2. Никой не заслужава да лееш сълзи за него, а този който заслужава това, никога няма да те разплаче.
3. Само защото някой не те обича, както на теб ти се иска, не значи, че не те обича от все сърце.
4. Истински приятел е този, който ти подава ръка и докосва сърцето ти.
5. Най-много ти липсва този, който е до теб, но ти знаеш, че никога няма да е твой.
6. Никога не се разделяй с усмивката си, дори и когато ти е тъжно, … откъде да знаеш, може някой в тоз момент да се влюби в нея.
7. За света ти може да си един човек, но за един човек може да си целия свят.
8. Не си губи времето с човек, на когото му е все едно дали си до него..
9. Може би Бог иска да срещнеш няколко неподходящи личности, преди да срещнеш човека за теб, за да бъдеш на ясно със себе си.
10. Не плачи, когато всичко свърши, усмихни се, че нещо ти се е случило.
11. Винаги ще има хора, които ще те нараняват, но, за всеки случай, трябва да продължиш да вярваш в хората.
12. Стани по-добър човек, и гледай да си наясно със себе си, преди да срещнеш някого с надеждата, че той ще разбере що за човек си ти.
13. Не си давай много-много зор, най-хубавите работи се случват, когато най-малко ги очакваш.
Лилия Радоева – ***
Стомна вода.
Билка за рана.
Път ме залюби
и му пристанах.
Демир Демирев – Пролет
Никой не може
да загаси
пожара
на зеленината.
Даже
снощният дъжд!
Йовко Ламбрев – Завръщане
Нощта вали
със капки мрак,
отронени
от вихърa на времето –
палачът
на прогизналите ми
от влага спомени.
Нощта вали,
звездите плачат.
На пълнолунна светлина
съзирам сенките
на петилетното си мълчаливо бродене.
Безбройно много са
и хладни са
отломките
на отегчително-жестоките ми роли.
Нощта вали –
поройно и свирепо
със влагата на минали виелици
и прерисува тихо –
с лунен шепот
чудовища,
русалки,
преживелици.
В които моите молитви премълчавах,
опитвайки се
да опазя себе си,
а всъщност драматично пресъздавах
едни и същи
сиво-скучни гръмотевици.
Нощта вали,
но моите копнежи не отмива.
Не знам
кое от тях сега е грях.
Завърнах се.
При себе си отивам.
Не бях на себе си.
Не бях.
*Троицата – Докато си млад
Излежавай се, спи до обяд, яж шоколад, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Пий, танцувай, изпитвай вълчи глад, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Бъди млад, разкошен, рошав, брадат, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Пътувай с протрити обувки из младия свят, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Мързелувай, безцелно живей от град в град, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Обичай всички, бъди с всекиго брат, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Не поемай отговорности, стани ренегат, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Мрази парите, надсмивай се над всеки богат, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Горещи се, не допускай в сърцето си хлад, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Върви напред, не поглеждай назад, докато си млад,
защото после няма да можеш.
Бързо живей и умри преди тъжния листопад, докато си млад,
защото после няма да можеш.
*„Троицата“ (Мартин Карбовски, Калин Терзийски, Ангел Константинов)
Йовко Ламбрев – Wheel Of Fortune
Радвах се, когато те видях.
Плаках сам, когато ти се радвах.
Страдах те като осамотях,
но смеех се, когато страдах.
Обичах те, когато оцелях.
Сънувах те, когато те обичах.
Врекох се, когато оживях
и мразех те, когато ти се вричах.
Йовко Ламбрев – Лятото, което не започна
Нощта е астматично опустяла
и само времето
се гъне
прозаично
в безплоден задух,
с темпо вяло –
безпаметно
във своята статичност.
И ту се виждам,
ту се губя
в призрачност –
като в двоична алгебра –
досадно точно.
Сред купесто-тревожна
облачност
и лятото,
което не започна…
Облечен в сивосив човекобран,
почти трагично е,
а ти е смешно.
“Дойдох и си отивам
неразбран,
един загря и то погрешно”.
Николай Димитров – Сън
Тихо, без думи
докосваш дъха ми
пристигаш наум и
плътстваш в съня ми.
Под твоите пръсти
посрещам нощта,
косите ти гъсти
ми влизат в носа.
Open your heart, I'm coming home 