Стефан Кръстев – Забравям, че ме има…

И съм перо,
потапяно в топлата рана на желанието,
в мастилницата на природата дълбоко потапяно,
и ангелска ръка преписва с мен
на всичките
живи и мъртви езици
и с всичките живи и мъртви езици
„Песен на песните“
по твоето тяло…

прегръщам те,
забравям, че ме има…

Стефан Кръстев

„Душата е облечена единствено в тяло, а голотата й е по-възбуждаща и от голотата на тялото. Остане ли гола: това е любов…“

***

… Липсват ми снимките му. Говорещите цветя и събличащите страховити истини облаци, кършещите бедра стебла и косата ми, запретната като пола от вятъра. …

***

Той се любеше с музиката. Събличаше тишината и изваждаше от нея копнеещото й тяло. …

Стефан Кръстев – Любовницата

Тя и ти знаете какво е времето, малко е. Нямате го. Заело ви е трохи от себе си и ще си изисква връщането на всяка, с лихва, а са толкова вкусни тези трохи, с истина засищат, чезне глада, онзи най-дълбокият, неразбираемият който тя чувства, ти чувстваш, но дотам сте свикнали с усещането, че разбирате за него едва когато изчезне. Трохите – мигове когато сте заедно, всъщност – другото име на вечното: оценената краткост, откраднатото от познатото, общоприетото, посредственото. Бягството, греховното, езическото. Всичко това откриваш в нея, всичко това открива в себе си, за да го съблече. За да ти го отнеме.
Кратка целувка, после дъжда, тръгващият автобус. Още усещаш устните й по себе си, лепкави. Чуваш гласа й, образа й не чезне от очите ти. Знаеш, че е излишно. Знаеш, че няма да си с нея. Знаеш, че трябва да се върнеш към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Някъде там, дъжда размазва стъклото на което е подпряла лице. Още усеща устните ти по себе си, лепкави. Чува гласа ти, образа ти не чезне от очите й. Знае, че е излишно. Знае, че няма да е с теб. Знае, че трябва да се върне към себе си, а е тъй хубаво това бягство.
Тя не иска повече отколкото й си дал, в клетви не вярва, поне така твърди, недоверие към собствените й думи се чете в очите й, когато изрича това твърдение, но е далеч по-искрена, отколкото е била и пред себе си, преди да ти каже това в което се съмнява сама.
Ти не искаш повече от нея, отколкото сама е откраднала от себе си за да ти даде.
Нямате бъдеще – имате мигове.
Нямате планове – имате истина.
Нямате тревоги – всъщност имате, но те не са видими.
Нямате общо с образите си, които имате когато не сте заедно, защото в останалото време сте с маските на благоприличието, нали трябва да сте хуманитарно приемливи, а сте се търсили за да откриете истинския си образ един пред друг. Този който не искате и не можете да показвате на тези сред които живеете.
Нямате утехата на дните, не разполагате с друго, освен часове. Опитвате се да ги разпънете като дъвка, да се обичате по-бързо, ако може със скорост близка или по-висока от скоростта на светлината, за да тече различно времето за вас. Отчаяно е. Толкова е тежко, че не може да не сте весели. Няма ли ги усмивките, ще е края, горчилката. Забравяте всичко. В няколко секунди, в които дори не помните вече сте извън времето и пространството, взели всичко онова което може да вземе жена от мъжа и мъжа от жена, а после идва паметта и го губите. Животът е същият.
Само дето още усещаш устните й по себе си, лепкави. Опитваш я да я прогониш от очите си, страх те е да съжалиш, че ще заболи, а и като помислиш, по-добра е болката, че си я изгубил, пред това изобщо да не си я имал.
И се надяваш по същият начин да мисли и тя. И може би мисли.
Там някъде.
До следващата среща с неизбежното.

Стефан Кръстев – Жива палитра

Съблече ме. До богиня ме съблече. Бях толкова гола, толкова естествена. Между тревите и боровите клони. Кожата ми настръхнала, сърпове от светлина, докоснали с върхове зърната ми. Полуда ме е усмихнала. Чувам отдалече собствения си ускорен дъх. И пулсът ми е ускорен. Как успя да го направи! Почти не го познавам. Не изглежда такъв. Как ме докосна! Просто е безумие. Излязла съм от себе си. Чувам водопади. Искам да ме погълнат. Искам зрението ми да се пренесе другаде и тялото ми да се превърне в зрение което да се докосне до всяка форма и по друг начин, непознат на очите да я познае. Искам да се отдам до забрава, на забравата да се отдам. Да ме погълне някъде. Как успя! Толкова е странен. Нима съм се открила. Не се познавам такава. Имам чувството, че никога не съм се събличала. Дори пред себе си, дори в банята, родила съм се била с дрехите. Част от тях са падали, но гола истински не съм била, защото сега се виждах и се чувствах гола. Изчервих се.

Наведох глава. Не исках да поглеждам повече в голото си изображение. Как тази толкова натурална картина ще я покаже на изложба. Ще му я купя. Не може така. И какво си въобразява. Дори не съм му позирала. Но как знае за бенките! Защо ми въздейства толкова. Маслена картина, голо тяло. Какво по естествено? Аз съм му била модел, без да съм съзнавала. Да, попита ме, може ли, отговорих му, че може. Със смях му отговорих, иначе не съм се събличала. Как е разбрал за бенките, не ми се мисли. Няма как, но защо се чувствам така, ми се струва още по-странно. Далеч по-странно.

-Виж! – усмихнах му се, загубих ум, забравих какво искам да му кажа. Почувствах се изнасилена. За кратко мигновение се почувствах така, а после глупаво, много глупаво. Още бях изчервена, направих опит за дяволита усмивка, но нямаше да ми мине номера. Всичко познаваше у мен. Малко момиченце бях за него, а той за мен големия чичо доктор. Не можех да го впечатля с каквото и да е било. Изгледа ме въпросително. Ама и поглед има! Дете удивено!

Пак ме полази възбудата. Онази същата която изпитах след като махна ръцете си от очите ми и се видях гола на триножника.

-Не можеш да ме покажеш така…-рекох му. – Все едно съм легнала и те чакам в леглото, а ти пускаш цял град при мен. Така се чувствам. Моля те, не знам колко струва това, ще го купя.

Разстроен изглеждаше. Доближих се до него. Малко по-нисък беше.

-Не ти ли харесва?-попита ме тъжно.

Какво да му кажа, че е омагьосваща, че ме побърква. Нещо такова опитах, но му го изказах иначе. В тон с картината. Любех го както жената на нея, а не както аз съм правила любов. В ателието, изненадващо и за мен. Не ми се е случвало тъй, толкова бързо, толкова необмислено. Но и толкова прекрасно, не съм се чувствала след това.

-Подарявам ти я. – рече ми, но забравих картината. Върнах се на другият ден за да си я взема, но пак се любехме и пак я забравих. Върнах се и на следващият ден и пак се любехме и този път не забравих картината, но да си тръгна забравих.

-Каква е магията ти? – попитах го. Лежеше по гръб, главата ми на гърдите му, пръстите му играеха по гърба ми. Несъзнателно рисуваха нещо си. Пак приличаше на гора и на изгубена сред пътеките й, объркана, гола жена.-Кажи ми, каква е магията ти?

-Ще ми бъдеш ли палитра? – плахо зададе въпроса си. Закикотих му се.

-Да. Искам да съм твоята палитра.

-Ти пожела. – при тези му думи хладни тръпки ме полазиха.

В началото изглеждаше ексцентричност, типична за художник като него, тъмнина се спущаше над бездната, а четката му ме галеше, дълбоко, дълбоко докосваше. Кикотех се и дремех, мечтаех и летях във видения. По гърдите и корема ми, разтваряше боите, понякога ми беше отегчително, понякога омалявах. Исках да се любим понякога, понякога успявах да го склоня и по време на рисуване, но рядко, много рядко. Рисуваше все своите пътеки, все тази грабваща ме природа. Все голи тела. Често не беше доволен от резултата. Натъжаваше се, ставаше мълчалив. Вдигал ме е и посред нощ. Имаше момент в който всичко адски ми омръзна. Отказвала съм му, нагрубявала съм го. Романтично изглеждаше да му бъда и палитрата, но да ме превърне единствено в своя палитра, ме подтискаше.

-Не, не си ми само палитра. Но и моята палитра е моят живот, разбираш ли ме. Всичко е моята палитра за мен, но ти си повече и от нея.

Как да не му простиш, как да не го обикнеш още по-силно. Искаше ми се понякога да бъде по естествен, понякога се боях от мисълта, че може да стане естествен. Спомнях си онзи следобед в който за пръв път видях картината. Толкова ярко чувство. Все едно ме съживи за света, а преди това съм живяла в сивите си видения за него. Цяла бях поезия. Гола поезия с женско тяло, част от дъхавата гора, отдадената за любов вечност. Търкаляше се времето. Все по-живи и по-истински ставаха картините му. Имах усещането, че образите дишат, топла плът са, а не проекции. Как го постигаше, само той си знае. Гениален, макар и тъжен. Затворен в себе си, отварящ се за кратко, единствено към мен.

-Каква е магията ти?-пак го питах.

-Цветовете. Те са живот. Извличам го от теб.

Засмях се. Приех го като любовно обяснение, но когато осъзнах, че просто казва истината бях лишена от воля да избягам. Четката му изсмукваше живота от мен, за да го нанесе в картините му. Те ставаха по-живи, аз апатична, обезсилена.

-Искам да рисувам. – казваше ми.

Събличах се и лягах, а не желаех, не желаех. Знаех, че умирам, но не можех да не му се подчиня. Подобна наркотична зависимост имах от четката му. Престанах да се движа, после започнах и да чезна. Накрая се превърнах в последните багри с които нарисува голото тяло на една жена с която наскоро се запозна. Съблече я. До богиня я съблече. Беше толкова гола, толкова естествена. Между бодлите и боровите клони, а кожата й лекичко настръхнала.

Наведе глава, пред мен и своя образ.

-Не можеш да ме покажеш така.-рече му смутена и възбудена.

Стефан Кръстев – Гола

Съблечена и от поза,
и от задръжки,
и от мисли,
от навици съблечена,
съблечена дори от себе си,
единствено загърната
в наметалото
на своите дихания,
настръхнало с искриците
на погледа,
в уханието на природата
загърната
преди да го разтвори
и погълне в него….

Стефан Кръстев – И мислите ми изрусени

И мислите ми
изрусени
разгръщат
ранно лято,
преди настъпване
астрономическо
на есен,
излизаш от вълните,
плажа си,
по-гола си
от изповед,
по-светла
от причастие,

разбива
синеокото
дете
у теб
вълните си,
и плъзгат се
гальовно
по мен
и укротяват
зноя ми

и кожата
настръхнала

желае те,
желае те….

Стефан Кръстев – Седем сестри

Едната пищна е трапеза,
тръпчив пикантен аромат,
езикът й – лимонов резен,
възбужда подлудяващ глад.

Гръдта й апетитно блюдо,
потта й сос е подлютен,
гощава тя, когато люби,
с богатата си, щедра тлен.

Втората – сумрачна стая,
скривалище в житейските гори,
сипана с листа е цяла,
тръпки мигат през свещи.

Ухае еротично биле,
в омая се топят черти,
и яз отприщва свети сили
и изливат се реки

Третата е образ таен,
скрит във екзотичен храм,
някъде в подземна стая
и под знак неразгадан.

Иманярски дух пробужда,
на герой археолог,
а от нея има нужда
всеки, за да търси Бог.

А четвъртата е луда
и прилича на момче,
с поглед, лекичко учуден,
често с думите сече.

Често и юмруци свива
и е цяла със бодли,
но е истински красива,
в обич щом се сподели.

Петата е нощ бездомна,
стисната от страх ръка,
честа изповед пред Бога…
Отчаяние! Сълза!

Люби все едно се дави,
дави се, да се спаси,
от удавяне спасява
две обречени души.

Шестата е мрачни коридори,
цели в счупени стъкла,
всеки изход е затворен,
тя – разтворена врата.

А зад нея – бална зала,
трон, принцеса в самота,
със прекрасно тяло,
ореол от чистота.

Седмата – гора в наркоза,
сладоусти езера,
с цвилене на еднорози
и пулсиращи стебла.

Нещо сродно със нирвана,
нещо сродно със мотив,
странен някак, смисъл няма,
а небесно е красив.

Седемте аз често срещам.
Търся осмата сестра…
Някой ще рече ми: „Грешно!“
Всъщност срещам ги в една.

Стефан Кръстев – Когато е камък

 

Опомням се всички които я имаха, раняваха, възкресяваха, губеха, любеха, погубваха се и я погубваха, рушиха се и я рушиха, въздигаха основи отдавна въздигнати, изчезваха в лабиринтите й. Всички съм които я целуваха, галеха или просто я желаеха от далече и никога нямаше да докоснат. Част от всеки съм, всеки е част от мен. Мравуняк от желания съм, разпръснат. Някъде съм, тя е другаде. Липсва ми, навярно й липсвам. Дъжд блести по павираните улици. Някъде наблизо е хотелската ми стая. Загубих се, нарочно го направих. Иска ми се да се лутам из дъжда. Не ми звъни, аз също не й позвънявам. Загубил съм се тези дни изобщо.

 

Тя понякога казва: камък съм. И се превръща в камък. Всички съм които са го чували. Всички. Един грабва длето и чук. Вдъхновение го обзема. В скулптор се превръща. Вае камъка. В свое усещане за красота го вае. Камъкът му се отдава. Колкото и да е твърд не може да устои на вдъхновението. На танцьорка заприличва. На танцьорка с разголена гръд. Самодива с разтворени устни, разпилени коси. С нежна усмивка и похотлив израз. Тръпката на бедрата е уловена, в мига в който екзалтацията е достигнала кулминация. Мисли си, че я е накарал да чувства, а е предал само свой образ и подобие на камък, който е останал камък. Украсява с него мъртвата си стая. Жалка картина е този тип. Грубиянин с нежно усещане за себе си. Ляга до творбата си, в нозете й. Боготвори по този начин ръцете си, а в някоя нощ, земята се разтърсва. Незадоволени са недрата й. В страст се гърчи на сън. Рухват сгради. Сирени ехтят. Уплашени хора дълго лекуват стрес. В тази нощ скулптурата е паднала и прегазила нещастника. Било е въпрос на време да се случи.

 

Камък съм, казва. И се превръща в камък за друг. И той започва да блъска в камъка главата си. Блъска се така, че да изглежда, че се блъска силно, но сам преценява ударите. Колкото леко да му се размъти главата и да му излязат няколко цицини. Чуди се сам защо го е направил. Лъже жена си, че се е подхлъзнал по стълбищата, тя се прави, че му вярва, но разбира се: досеща се, защото и тя когато пожелае може да се превърне в камък, цицините й са познати и добавя към украсата от цицини на съпруга си и рога.

 

Друг вижда в нея воденичен камък. Връзва го на врата си и скача във вълнолома на илюзиите. Удавен е в щастие. Любимец на русалките, за живота: мъртвешки син.

 

Друг се опитва да я изхвърли от съзнанието си както от бъбреците се изхвърля камък. Медиците сравняват болката на изхвърлен от бъбреците камък с родилната, но тази е далеч по-силна.

 

Друг вижда камъка съвсем различно. Скъпоценен е. Скрит дълбоко в трезора на душата й. Разбива кодовете. Дезактивира електрониката. Има и първобитни капани, тук по-скоро интуицията отколкото познанието му помага. Сияе в ръцете му огромният син диамант. Украсява с него короната на самочувствието си.

 

Всички тях съм. С всички тях я изживявам и вървя из старата част на вековният град.

 

Този с короната е най-смешен. От тежестта й, врата му заяква и заприличва на бик. Цялата му сила е съсредоточена в този врат и сигурно за да не бъде забелязвано или за да бъде забелязвана короната му, угасява всички други светлини около себе си. За да блести само скъпоценният камък на главата му.

 

Мисли си, че е царствен, но прилича на миньор в дълъг, дълъг коридор. Някъде в края му проблясва светлина. Тя е истинската светлина която камъка просто отразява. Не се стреми към нея, защото с нея не може да украси челото си. И от скука пренаселва мрака с видения и сам се изгубва сред тях.

 

Всички тях съм. С всички тях я искам и имам, пропилявам и търся отново.

 

За друг е речни камъни настръхнали в тиня. Нежни са докосванията й, напомнят плът, екзотична поквара. Целувки напомнят и поглъщане. Галят кореми по нея рибките, водни змии крие под пазвата си. Хлъзгат се босите му стъпала. Държи за ръка друга. И върху един зноен камък, правят любов. С друга е, а всъщност с камъните. И сам е отдавна камък между тях.

 

Вървя по павираните улици в старата част на вековният град. Камък по камък са нареждани. Колко ли време и пот е било? За да вървя по тях към своето някъде.

 

Покръстени с дъжда камъните ми се усмихваха.

 

Искаше да е изненада, но чувствах, че ме чака в хотелската стая.

 

Забравихме камъни вън на дъжда.

Стефан Кръстев

Не пийте от отровната вода – крещя, а сам не мога да съм извор.

Стефан Кръстев – Чезнеща

 

Толкова дълго не разговаряше с него, а други нямаше около нея, и толкова дълго не разтваряше устни да го целуне, нито той търсеше устните и за целувка, толкова дълго не му правеше впечатление мълчанието й, че накрая устните й изчезнаха. Не й служеха вече за нищо, когато беше подтисната не се хранеше, а и се струваше, че е подтисната от векове. Как живееше? Имаше чувство, че не е жива и не беше жива в пълният смисъл без и да е мъртва. Домакинстваше му и шеташе из дома. Лягаше под него и разтваряше бедра. За да не забележи, че няма устни в началото си рисуваше с червило. Един два пъти забрави и тъй като не му направи впечатление спря да го прави. Искаше й се да му кресне. Тогава устните й щяха да се появят. Знаеше, че щяха. Силната емоция отново щеше да ги създаде. Искаше й се да му кресне. Но искаше той сам да забележи, че няма устни, а той не забелязваше и това я караше да ги свива още по-дълбоко в себе си, макар да няма повече на къде. Крещеше в себе си, нокти и никнеха. Раздираше го с тях, но той и това не забелязваше. Твърде забързан и уморен едновременно. Поне да имаше друга, но нямаше. Би предпочела да я има. Раздираше го по гърба и раменете, по гърдите и скулите. Рекички кръв лъкатушеха по тялото му, ни болка, ни перверзна наслада чувстваше. Все едно не му се случваше. Тогава изчезнаха и ноктите й. По същият начин както устните й. Изхвърли лакът и лакочистителят, пилите и нокти резачката. По местата му, по които го беше драскала останаха бледи следи, трудно се забелязваха и по трудно. В изчезването им имаше нещо тъжно. Това бяха следите на гнева й, който той изобщо не забеляза. Задуши я отчаяние. Трябваше да го прочете в очите й. Но той изобщо не я поглеждаше в очите. Сърдито спря да го гледа в очите й тя.

 

„Много ми е потрябвал погледа ти. Все умора, умора. Подражателна, стереотипна. Къде си ти в очите си? Къде е твоят собствен израз! Знаеш ли, някога ми харесваха. Не бяха красиви, но ми харесваха. Сега са приемливи, но тъй като всички останали ги харесват, нямаш голяма нужда от мен.”

 

И реши да гледа света без очи. Както живееше без устни и нокти. И едва тогава забеляза, че очите й са изчезнали, без това да й направи впечатление. С години не беше сваляла очилата с тъмните стъкла. Отиваха й. Криеха няколко израза, твърде лични, капризни и съкровени за да бъдат ежедневно излагани на показ пред неопределен брой любопитства и преценки, а и тук в планинското градче беше чужденка. Такава се чувстваше в началото, такава и остана. Имаше чувството, че е слязла от по-високо, макар да беше ясен факта, че надморската височина значително надвишава тази на която беше живяла някога, тази на която двамата се срещнаха.

 

Имаше нощи в които тя не можеше да заспи и се разхождаше.

 

Не му се случваше, но в онази нощ не е искал да заспи. Чувствал се е самотен в хотелската стая. Очаквал е успеха на сделката, но когато се е случило го е почувствал като изненада. Пръскал се е по шевовете. Радостен и сам. Подлудяващо и предразполагащо за пиянство, но едър мъж, не го хващало.

 

Не приличаше на пиян когато се срещнаха. Говореше за фермата си като за лунапарк. Разсмиваше е. Едно огромно дете, в сумрака й се стори, че пляскат на гърба му криле. Пи повече и тя. Такъв не беше виждала. Смееше се гръмогласно, но му отиваше. Остана още седмица заради нея, а после тя тръгна с него.

 

Не съжали.

 

Дори когато започнаха да настъпват измененията. Долу щеше да си има и устни, и нокти, и очи, но щеше да бъде по навик. Тъй като и другите ги имат, щеше да си ги носи и тя, без да й мине през ума, че не са нещо повече от накит.

 

Пламъци изгаряха известно време дробовете й. Това бяха неизречените думи. Опитваха се да излязат навън. Не откриваха устни и се връщаха обратно. Бушуваха, пъплеха, напред назад. Изпепеляваха всичко. Предизвикваха налудничави мисли. Караха я да го напусне, да иде още по-високо в планините, където няма никой и там да се вкамени. Знаеше, че може, но не го направи. Търпя болката, накрая дробовете и бяха изпепелени. Няколко дни кихаше от саждите в себе си. Докторът й изписа антибиотик, но тя не го пиеше. Кихаше и правеше петна от нагар по стените и с пръст рисуваше сърца. Поне ръце още имаше. Три седмици след това изчезнаха и те. Разбра, че ги е имала за да гали Чарли. Чарли беше едно прасе което не надаваше килограми. Остана си малко колкото болонка и нямаше как да бъде предавано в месокомбината заедно с останалите които растяха достигаха стандартното тегло и бяха откарвани за да изпълнят целта на съществуването си. Прасенцето й беше талисман. Докато имаше устни му говореше. Когато спря да му говори, то от своя страна спря да й грухти с което й показа, че и с мълчание добре се разбират. Галеше си го, беше й си приятелче. Така й не каза на съпруга си за слабостта си към техният питомец. И нямаше причини да му се сърди когато разбра, че е загубил Чарли на бас. Вътре в себе си го нарече: „мухльо”, за какъвто не го мислеше, само защото е изгубил баса. Наоколо се носеше славата на Чарли и всеки фермер тайно в себе си, желаеше да си има тази природна аномалия. Обикновено животните които не надаваха бяха болнави и умираха, но Чарли беше жизнен. Истински уникат. Повече завиждаха на мъжа й заради прасенцето, отколкото заради нейната хубост, докато я имаше. Тъжно й беше, че се е лишила от приятел, но знаеше, че където и да е, той ще се чувства добре. Малко след това започнаха да чезнат и ръцете й. Учуди се. Тя помагаше и във фермата и вършеше цялата къщна работа. Мислеше, че последното което ще изчезне са ръцете й, но забеляза с учудване, че нещата които върши, може да ги върши и без ръце. Както не се нуждаеха от мисъл, защото извършваше механично, така не се нуждаеха и от ръце, защото беше превърнала тези неща в механизъм, който вече спокойно можеше да се движи и без нея. Както ги вършеше тя, така би могло да ги върши и всяка друга, но както тя, така и всяка друга би била само една част от механизма, при това не най-важната.

 

Ръцете й не ставаха по-къси, нито отслабваха, нито се разпадаха или губеха плътност за да се превърнат в мъгла. Те просто нямаха съприкосновение което да ги докаже. Заприлича на Венера. Само торс без ръце. И като се оприличи на статуята, разбра, че е напълно излишна, защото красотата има стойност, само ако бъде забелязана, а той не я забелязваше.

 

Дали да я открие пред друг? Кой ще забележи красота без устни, без дробове и ръце. Другаде – да, но не тук. Както обаче бяха изчезнали частите от тялото й, така беше изчезнало всяко другаде и имаше само тук.

 

Когато се изплъзна от леглото им в онази нощ, той разбира се не усети. Имаше чувството, че може да я вижда единствено луната. Беше голяма и приличаше на гърда на кърмачка. Направи няколко кръга около дома си. После се покачи по стълбата на покрива на фермата. Дълго стоя гола, легнала на покрива.

 

Но твърде малко беше останало от нея, за да може да бъде забелязано от луната.

 

А, казано е, че който няма, губи и това което има.

 

Разтопи се кожата й, потече като чай, плътта под нея се разтопи. Последното приятно усещане. Накрая остана само сърцето й.

 

Туптеше алено на покрива. Туптеше и не беше забелязвано, а не искаше да изчезне.

 

Не искаше.

 

Последното и най-силно желание. Не искаше да изчезне.

 

И за да не изчезне и за да бъде забелязано, и понеже имаше много страст и енергия в него, то пламна.

 

Разгоря се. Подпали покрива на фермата. Диви пламъци заскачаха към небето.

 

От далече се забелязваха. Даже един астронавт подскачащ из лунната повърхност ги видя.

 

Цялото село се събуди. Събуди се и мъжа й.

Грабна пожарогасителя и изгаси пламъците, за да спаси фермата.