Здравей, Страннико

Липсвах ли ти?
Не съм ти писала отдавна, но някак загубих думите ..

Да, зная какво ще кажеш и ще си прав .. но ето, Страннико, пиша ти .. намирам ги, намирам и себе си с тях – част по част и сглобявам пъзела отново
Върнах се и искам да ти разкажа, може ли? Знаеш, обичам да си мълча с тебе, но се и разтварям в тези наши безмълвни “разговори” .. с тебе, чрез тебе .. със себе си ..
Беше безумно лято, Страннико, мое лято, непреминало още, но вдълбало се във времето ми. Лято, море и бриз – топлина, разлята и обветрена ..нищо повече, но достатъчно, за да се пропука онази, срастнала се с обвивката и обковала същността ми, маска
Имаше бряг и камъни .. обичам камъни, знаеш .. и жарава с ухание на минало, себеоткриване и вяра ..
Знаеш колко е трудно, граничещо с невъзможност дори, да се оставя да бъда слаба и каква необходимост изпитвам от това .. искам да бъда завладяна, отново и отново, да съм някъде, където мога да съм си аз – с всичките си слабости, крехкост и да не е необходимо да прикривам същността или пък болката си .. През тези няколко дни ме откри възможността да се случи .. А мен ме е страх, разбираш ли – не зная дали ще се позная и ще успея да се намеря през времето, което ме пречупи ..
Знаеш разхвърляна съм в мислите си ..

Всъщност исках да ти разкажа за един бряг и кристална вода, в която се потопих и която извлече всичката нелепост, затлачила ежедневието ми и ме остави потънала в негА, в безвремие .. унасях се и заспивах, носена от нея .. а тя, тя беше топла, като утроба
За един бряг, на който някой беше стъкнал огън .. само за мен..
А този някой, Страннико, се чувства удобно в кожата си, не сваля звезди, защото е излишно, обикновено … и недостатъчно, той подарява морето и жарта, нощта и утрото и всичкото това само с една усмивка, която засиява от това, че си там .. създава собствена атмосфера около си и увлича в нея, предпазвайки от .. всичко, изръгвайки ноктите на миналото ..
Странно е усещането от това и е прекрасно, Страннико …

“Благодаря ти!

Защото ми пишеш, защото си ти, отново ти, защото ме усмихна.
Разкажи ми още, моля”

„Разкажи ми нещо хубаво! Разкажи ми за деня си!“

Добре ..

Ще ти разкажа. Ще се опитам. Знаеш, трудно е да облечеш в думи усещания, възприятия.. музика. А в моя ден имаше от всичко това.

Беше ..

Знаеш ли, има неща, които са хубави сами по себе си, или просто защото ти създават усещания, достатъчни ти, за да се чувстваш добре сам със себе си. Има и такива хора. Ти, страннико мой, си от тях.

Извини ме, продължавам.

Беше морен ден и тежък следобед. Вчера. Или може би предишния ден. Следобеда премина в една изненадваща вечер – неочаквана, хубава..

Казвала съм ти колко обичам едно мое си място  – ще ти го покажа някога. То е особено. Има свое измерение, в което щом се потопиш и не си същият. Никога вече. То е малко. Не се кипри като другите. Не се гримира и не дефилира, търсейки одобрение. То си е самодостатъчно. Със своите стени, покрити с тежки огледала, отразявали толкова много радости, емоции, тих шепот и  .. звън на бира. По стените са захвърлени и празни рамки от други огледала, неиздържали тежестта на отразените мъка и болка.

Масите му са скупчени, важни едни, съзнават се като такива и се държат достолепно. Притежават това място. Те са единственият критерий, по който можеш да отсъдиш за времето, което се провлачва покрай тях и забързва навън. Защото ти си извън него. Отблъсква се от тебе с грохот подобно прибоя и после те намира навън, за да те облее и върне в настоящето.

Там ли си – ти просто трябва да позволиш на всичко околно да си проправи път в тебе и да те обсеби. Трябва да виждаш с кожата си, да усещаш с върховете на пръстите си. Да вдишваш музиката. А тя .. тя е прекрасна. Докосва те изящно и безумно. И е винаги правилната. Тъжна е, когато искаш да плачеш. Ритмична, когато се смееш. Нежна е, когато затваряш очи и изчезваш.

Искаш ли вече да го видиш? Искаш ли да дойдеш там, за да помълчиш с мене?

Тъмно е, но светлина извира от най-схлупените ъгли. Процежда се в цигареният дим и се разпръсква навсякъде.

Хубаво е там. Хубаво е, когато си сам. Хубаво е, когато си със скъп човек или с някого, комуто би доверил .. всичко.

Спирам да пиша. Ще го довърша друг ден .. може би. Пиши ми, страннико.

 

„Благодаря ти. Разкажи ми още, моля.“

 

Да, обещах ти.. Не ти разказах нищо за вечерта си .. Ще ме изслушаш ли?

Същата вечер бях с някого като тебе..

Хубаво е, когато очите отсреща благо погалват сетивата ти и ти поднасят цялата своя вселена. Говорихме дълго. Мълвяхме всички онези нищо незначещи неща, но толкова важни. За .. за нищо и никого всъщност .. освен за предстоящите дни. За времето, когато уюта и навика ще се опитат да ги изтръгнат .. и ще оставят счупените си нокти дълбоко в тебе, за да ти напомнят какво е било и какво не си пропуснал.

Не помня тези разговори. Плаках на тях.. може би. Смях се. Изчезнах… А те бяха хубави. Думите – топли. Отдаваха се, не искаха нищо повече от това да погалят слуха ти, да се докоснат до онова твое късче, намиращо се някъде над диафрагмата. Да затрептят за малко в тон с пулса ти и да си отидат. Не искат да бъдат запомнени и не трябва. Подреждат се така, че всяка предполага следващата. Но следващата изненадва. Учудваш се и потъваш в потока на речта, без да те интересува значението на словата. Важното е, че така отронваш зрънца от собственото си аз, за да ги захвърлиш отсреща и да приемеш чуждите като свои.

Случвало ли ти се е да отвориш съзнанието си до такава степен, че всичко случило се, казано и премълчано да се вреже в паметта ти, за да не се размие .. може би никога?

Разхвърляно ли ти звуча? Или носталгично? Носталгия по бъдещи спомени .. хубави спомени..

Исках да танцувам и танцувах. Сама. Обичам да танцувам, но това го знаеш, нали?

После ли? После имаше осветени улици, щастливи хора, горещи и нежни ръце, топли скали, скакалци и дете, което подскачаше по белите камъни.

Лека вечер, страннико. Липсват ми разговорите с тебе. Пиши ми.