Трифон Кунев – Умира побледния ден

Умира побледния ден, мечтателно загледан
в нощта, която иде. Ела
Нощта полека си размахва черните крила
Посипани с брилянти и рубини
Ела да гледаме: ще трепне
с рамене нощта и ще погине
На ясните звезди злочестиви блян
И тихо тя пришепна ми през сънена омая:
„Аз искам да не зная“

И ето: почва листопада от звезди
(А тя заспа и нищо не дочака…)
И ето огнени бразди
изчезват смаяни във мрака
с въздишките на ненадейна скръб
и тръгнала на сън, през сънена омая
Тя шепне ми: „Аз искам да не зная…“

Трифон Кунев – Разказвай тихичко…

Разказвай тихичко.

Долитат ми листа от някой лес помръкнал
в нечакани милувки на невярна есен;
заспиват вечерните сенки с тъмна песен –
не виждам никого, а чувам стъпки…
Някой е замръкнал…

Налита тъмен дух – навярно наскоро прехвръкнал
под някой лес, погубен от милувките на златна есен;
загиват вечерните сенки с тъмна песен, –
не виждам никого, а чувам стъпки…
Някой е замръкнал…
Тихо ми разказвай.