Open your heart, I’m coming home
Хубави неща
не виждаш ли
нямат значение
думите пречупили решетките
и погледите сплетени отвъд
количествените натрупвания
нe могат да преминат
в качествени изменения
щом ти се иска да изкрещиш
“ела отново” при всяко мое идване
заради стъпките на моето отсъствие
Направена съм от всичко, което съм изгубила
Миглите пресяват гледките.
Даже кожата избира
до кого да се допре.
Нещо почва. Друго спира.
И така е най-добре.
В самотата можеш да загубиш или да намериш себе си. Това зависи от душата ни и от това как я приемаме, с отчаяние или мъдрост!
Страхът откраднал е живота ми.
В един единствен ден живея само
и страшно е
дори да си помисля,
че така ще е оттук до края.
Изчезнали са най-вълшебните усещания,
когато дишах в дъжд и в слънце,
когато цветето изправено бе в мен,
когато ставах по-богата от това,
което нямах…
Да тъгуваш за живите –
е много по-лошо,
отколкото да жалиш
мъртвите.
Боли от далечност,
недостъпни за нас са,
едва се процежда надежда,
че не изчезват,
докато са живи.
Не съм забравил твоят ден,
но страшно трудно е да ти напомням
за себе си и онзи плам у мен,
започнал толкова отдавна, че началото не помня.
Да – страх ме е! От себе си. От теб.
Не знам къде да скрия чувствата притиснати.
Не ме е страх от сенките нощес,
но много ме е страх от закъснели истини.
13 март 1993
Пловдив
Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…
Стоях си изоставен и проблемен.
Мълчах си, както зная да мълча.
И гледах, както мога да не гледам.
Личеше си, че просто не лича.
Привикнал съм от навик безпощаден
да чезна в ежедневен негатив,
където подозирам, горд и хладен,
че лед и топлина са мой статив.
Но кой ме е заснел такъв – незнаен,
потънал и полунепроявен,
такъв самотно-тъмен, лошо краен?
Навярно ежедневието в мен!
колебая се,
преди да се обадя –
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:
ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме –
между другото –
но на мен ще ми се мълчи
а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.
а на мен ми се иска да ми пееш…
затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица –
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.
и от звука
ще ни заболи сърцето
… и
поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам
дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона
трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш
Заб. Подчертаният текст е мой.
Г.
Open your heart, I'm coming home 