поезия

Таня Пенчева – Тази нощ е без име

Тази нощ е без име и извън календара.
Тя се спуска по стълбите
между вчера и утре,
от излишните думи си свива цигара –
да запали звезда и в най-тъмната улица.
Тя върви без посока, не бърза към къщи.
Здраво стиска ключа – да се счупи
този стар неръждаем пропуск
за връщане,
който само децата могат да губят.
Тази нощ се усмихва –
вкъщи пак ще се карат,
че е тръгнала тайно по тайните улици
и че някой си, който не следи календара,
я целувал на стълбите
между вчера и утре.

Страннико, ... · проза

Здравей, Страннико

Липсвах ли ти?
Не съм ти писала отдавна, но някак загубих думите ..

Да, зная какво ще кажеш и ще си прав .. но ето, Страннико, пиша ти .. намирам ги, намирам и себе си с тях – част по част и сглобявам пъзела отново
Върнах се и искам да ти разкажа, може ли? Знаеш, обичам да си мълча с тебе, но се и разтварям в тези наши безмълвни “разговори” .. с тебе, чрез тебе .. със себе си ..
Беше безумно лято, Страннико, мое лято, непреминало още, но вдълбало се във времето ми. Лято, море и бриз – топлина, разлята и обветрена ..нищо повече, но достатъчно, за да се пропука онази, срастнала се с обвивката и обковала същността ми, маска
Имаше бряг и камъни .. обичам камъни, знаеш .. и жарава с ухание на минало, себеоткриване и вяра ..
Знаеш колко е трудно, граничещо с невъзможност дори, да се оставя да бъда слаба и каква необходимост изпитвам от това .. искам да бъда завладяна, отново и отново, да съм някъде, където мога да съм си аз – с всичките си слабости, крехкост и да не е необходимо да прикривам същността или пък болката си .. През тези няколко дни ме откри възможността да се случи .. А мен ме е страх, разбираш ли – не зная дали ще се позная и ще успея да се намеря през времето, което ме пречупи ..
Знаеш разхвърляна съм в мислите си ..

Всъщност исках да ти разкажа за един бряг и кристална вода, в която се потопих и която извлече всичката нелепост, затлачила ежедневието ми и ме остави потънала в негА, в безвремие .. унасях се и заспивах, носена от нея .. а тя, тя беше топла, като утроба
За един бряг, на който някой беше стъкнал огън .. само за мен..
А този някой, Страннико, се чувства удобно в кожата си, не сваля звезди, защото е излишно, обикновено … и недостатъчно, той подарява морето и жарта, нощта и утрото и всичкото това само с една усмивка, която засиява от това, че си там .. създава собствена атмосфера около си и увлича в нея, предпазвайки от .. всичко, изръгвайки ноктите на миналото ..
Странно е усещането от това и е прекрасно, Страннико …

“Благодаря ти!

Защото ми пишеш, защото си ти, отново ти, защото ме усмихна.
Разкажи ми още, моля”

Страннико, ... · проза

„Разкажи ми нещо хубаво! Разкажи ми за деня си!“

Добре ..

Ще ти разкажа. Ще се опитам. Знаеш, трудно е да облечеш в думи усещания, възприятия.. музика. А в моя ден имаше от всичко това.

Беше ..

Знаеш ли, има неща, които са хубави сами по себе си, или просто защото ти създават усещания, достатъчни ти, за да се чувстваш добре сам със себе си. Има и такива хора. Ти, страннико мой, си от тях.

Извини ме, продължавам.

Беше морен ден и тежък следобед. Вчера. Или може би предишния ден. Следобеда премина в една изненадваща вечер – неочаквана, хубава..

Казвала съм ти колко обичам едно мое си място  – ще ти го покажа някога. То е особено. Има свое измерение, в което щом се потопиш и не си същият. Никога вече. То е малко. Не се кипри като другите. Не се гримира и не дефилира, търсейки одобрение. То си е самодостатъчно. Със своите стени, покрити с тежки огледала, отразявали толкова много радости, емоции, тих шепот и  .. звън на бира. По стените са захвърлени и празни рамки от други огледала, неиздържали тежестта на отразените мъка и болка.

Масите му са скупчени, важни едни, съзнават се като такива и се държат достолепно. Притежават това място. Те са единственият критерий, по който можеш да отсъдиш за времето, което се провлачва покрай тях и забързва навън. Защото ти си извън него. Отблъсква се от тебе с грохот подобно прибоя и после те намира навън, за да те облее и върне в настоящето.

Там ли си – ти просто трябва да позволиш на всичко околно да си проправи път в тебе и да те обсеби. Трябва да виждаш с кожата си, да усещаш с върховете на пръстите си. Да вдишваш музиката. А тя .. тя е прекрасна. Докосва те изящно и безумно. И е винаги правилната. Тъжна е, когато искаш да плачеш. Ритмична, когато се смееш. Нежна е, когато затваряш очи и изчезваш.

Искаш ли вече да го видиш? Искаш ли да дойдеш там, за да помълчиш с мене?

Тъмно е, но светлина извира от най-схлупените ъгли. Процежда се в цигареният дим и се разпръсква навсякъде.

Хубаво е там. Хубаво е, когато си сам. Хубаво е, когато си със скъп човек или с някого, комуто би доверил .. всичко.

Спирам да пиша. Ще го довърша друг ден .. може би. Пиши ми, страннико.

 

„Благодаря ти. Разкажи ми още, моля.“

 

Да, обещах ти.. Не ти разказах нищо за вечерта си .. Ще ме изслушаш ли?

Същата вечер бях с някого като тебе..

Хубаво е, когато очите отсреща благо погалват сетивата ти и ти поднасят цялата своя вселена. Говорихме дълго. Мълвяхме всички онези нищо незначещи неща, но толкова важни. За .. за нищо и никого всъщност .. освен за предстоящите дни. За времето, когато уюта и навика ще се опитат да ги изтръгнат .. и ще оставят счупените си нокти дълбоко в тебе, за да ти напомнят какво е било и какво не си пропуснал.

Не помня тези разговори. Плаках на тях.. може би. Смях се. Изчезнах… А те бяха хубави. Думите – топли. Отдаваха се, не искаха нищо повече от това да погалят слуха ти, да се докоснат до онова твое късче, намиращо се някъде над диафрагмата. Да затрептят за малко в тон с пулса ти и да си отидат. Не искат да бъдат запомнени и не трябва. Подреждат се така, че всяка предполага следващата. Но следващата изненадва. Учудваш се и потъваш в потока на речта, без да те интересува значението на словата. Важното е, че така отронваш зрънца от собственото си аз, за да ги захвърлиш отсреща и да приемеш чуждите като свои.

Случвало ли ти се е да отвориш съзнанието си до такава степен, че всичко случило се, казано и премълчано да се вреже в паметта ти, за да не се размие .. може би никога?

Разхвърляно ли ти звуча? Или носталгично? Носталгия по бъдещи спомени .. хубави спомени..

Исках да танцувам и танцувах. Сама. Обичам да танцувам, но това го знаеш, нали?

После ли? После имаше осветени улици, щастливи хора, горещи и нежни ръце, топли скали, скакалци и дете, което подскачаше по белите камъни.

Лека вечер, страннико. Липсват ми разговорите с тебе. Пиши ми.

 

Българска · мои любими · поезия

Вариант Б

Не ми е тъжно. Просто ми е празно.
И точно за това ми се мълчи.
Отдавна вече всичко съм разказала.
И нямам думи. Само тишини.
Ако не можеш в тях да ме намериш,
не се отчайвай. Ще те разбера.
Не се завръщай в тъжното ми вчера.
Аз имам своето несбъднато сега,
априлска вечер, ментов чай и песен.
Аз имам неначенати мечти.
Сега се уча да ми бъде лесно.
И точно за това ми се мълчи.

Българска · любовни · поезия

Докато чакам…

Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава… мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо…
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.

caribiana 31.08.2010

мои любими · проза · цитати

Софийски истории в кадър – Светла Петкова

От понеделник до сряда задължително сме заедно, в четвъртък може и да cи починем един от друг, но не винаги се получава, в петък се надлъгваме кой кого ще изостави, в събота и неделя се гоним по опустели улици, най-после сами. И отново е понеделник.

Чужда · поезия

Дори сега

Дори сега, на сън,

ако съзра под дрехата и двата портокала

с цвета на бяло злата и сърцето като звездна нощ,

снагата в огън изкована,

пронизана от острието, любовта що носи –

на младите години първата любов –

сърцето си в снега туптящо бих заровил.

Дори сега,

ако съзра в очите-лотоси онази немощ,

родена под сладостното бреме – младостта,

аз пак протегнал бих изстрадали ръце,

от устните и пак ще пия упояващото вино

като пчела, политнала на воля,

която се опива с мед на крехки лилии.

Дори сега,

ако съзра в очите чакащи безумна болка,

ланити, хлътнали и побледнели

от треската на нашата раздяла

поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,

нощта би станала любовник мургав,

върху гърдите на деня глава обронил.

Дори сега

в душата си, що повече не чака, аз съзирам

все образа изчезнал, все халките златни,

звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,

и снежнобялата и мека кожа, по която

бих писал с устните си пламенни куплети,

каквито вече няма да запея.

Дори сега

смъртта донася трепета на посивели мигли,

на тъмни и безжизнени очи,

скръбта на нейната снага от морна радост повалена,

и за утеха, малките цветчета дето тръпнеха

под булото на нейните гърди,

а в мъката – устата от целувки влажна.

Дори сега

я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,

най силно да ме люби.

Виждам хорицата дребни,

които за сребро продаваха робини по тържищата,

в талази затлъстяла плът очи да свиват;

но нея никой принц от градовете морски не откупи

в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,

до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

Дори сега

обичам черните очи със ласка свилена,

ту в смях потънали, ту в скръб,

клепачите, що сладка сянка хвърлят,

когато погледа и нежен засенят.

Обичам устните и с аромата сочен на цветя,

вълните на косата и, от дим по-мека,

смеха и, в който изумруди палаво блестят.

Дори сега

те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,

в една се бяха слели двете ни души, –

а споменът пламтящ говореше чрез тебе:

„О, виждала съм как, луната щом се скрие,

робините на Рати се отдават на любов,

а после се отпускат най-безгрижно и заспиват

под тежките от злато изковани канделабри.”

Дори сега,

заслушан в думите на мъдреците,

които цяла младост са отдали в размишления,

не мога да усетя в нейните слова солта,

ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,

ни малките и остроумия , от чистота пропити,

като поток забързани.

Дори сега

обичам кипарисите и розите,

големите възсини планини и хълмовете обли,

прибоя на морето… Вчера сякаш бе –

съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда

и в утрото от чубриките литна чучулига,

а в бистрата река се къпеха деца…

Дори сега

аз зная – всичко на света съм вкусил,

надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,

ала съвсем за кратко е било забравеното време,

когато тя изпълваше ми взора –

най-яркият поток от вечна светлина.

Поемата „Черни невени” е преведена от санскритски на английски от Е. Поуис Мадърз.

Автор неизвестен. Превода от английски на български е на Кръстан Дянков.