Теофил Готие – Кармен

Коси – с отблясъка на ножа,
Очите й са димна пещ.
Кръст – педя. Смуглата й кожа
Е щавил дяволът зловещ.

“Усойница!” – жените пискат
(не мисли никой мъж така)
толедският архиепископ
пял меса в нейните крака

Огромен, тежък кок се вие
И лунния и тил краси.
Тя може цяла да се скрие
В нощта на своите коси.

Сред бледнината й янтарна
Избухва пурпурна уста.
Победоносна и коварна –
С цвета фатален на кръвта.

Какво е вашата наука
Пред нея, царствени жени!
С очи преситената скука
Тя може да възпламени

В кръвта й зрънце сол е стрита,
На онова море солта,
Отдето – властна – Афродита
Изплува в дива голота.

Елън Гинсбърг – Вой

Видях най-добрите мозъци на мойто поколение съсипани от
лудост, гладни, истерично голи,
повлекли се по негърски квартали по изгрев
да търсят бясната инжекция,
хипари с ангелски глави изгарящи за древната божествена
връзка със звездното динамо в машинарията на нощ,

които бедни дрипави и празнооки и друсани седят и пушат
в онази призрачна тъма
на хладните квартири плувайки над върховете на града
замислени за джаза,

…

Любен Каравелов – Хубава си, моя горо

Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост.

Който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее.

А комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.

Твоите буки и дъбове,
твоите шуми гъсти,
и цветята и водите,
агнетата тлъсти,

и божурът, и тревите
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаж
като куршум пада

на сърцето, което е
всякогаж готово
да поплаче, кога види
в природата ново,

кога види как пролетта
старостта изпраща,
и под студа и под снега
живот се захваща.

Тильо Тилев – Няма граници за тишината..

Няма граници за тишината,
всяка дума трябва да се мери,
всичко тишината ще ни каже,
думите пораждат недоверие.

Никола Вапцаров – Борбата е безмилостно жестока…

Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и…толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!

Разстрел, и след разстрела – червеи.
Това е толкоз просто и логично.
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

14 ч. – 23.07.1942 г.

Таня Пенчева – Неделя

В неделя сутринта (не много рано),
все още топла, сънена и истинска,
се мъча да завия с одеялото
щастливите си сънища и мисли.
Повтарям ги наум като молитви,
на възел ги завързвам във косата си –
хиляда пъти все ми се измъкваха,
но, господи, днес само да останат,
днес, само днес – в проклетата неделя –
в деня на най-грижовните съпруги
и предани мъже, които нервно
преглъщат с хляба името на другата…
Днес, само днес да знам, че не сънувам,
че си до мен – завинаги и целият,
макар да съм наясно, че не струват
сънуваните приказки
срещу неделя.

Светлозар Игов – Малка нощна музика

Без да надникнем в кръглото прозорче
направо влязохме в картината. Не беше
Моцарт, а Рахманинов. По храстите
цъфтяха капчици живак. Дъждът
отминал бе на изток. Вятърът
извиваше ръцете на дърветата. Не виждах
пианиста, дамата в зелено
го скриваше със шапката си. После всички
станаха, изръкопляскаха и тръгнаха
наляво и надясно. Но не за Микеланджело
говореха, а свои си неща. А ти
мълчеше. В ъглите на устните
горчивината свила бе гнездо,
както в началото. На сутринта
косите скриха изгрева
във огледалото. Когато
върнах се, две вдлъбнатини
като стъпки по пясъка
още
отмерваха спрялото време на нощта.

А времето на музиката не спира, пулсира
във вътрешното пространство, обърква
посоките на стремежа към щастие, къпане
в зимно море и бумтяща печка през август,
а морето май беше Тиренско.
Какво да ти пиша?
Скитам се с пети изранени от четене
по Патмос, сменям си кожата
като змиите, ала душата като горчива
капка във вътрешността на костилка
съхне в мен, смалява се, но остава същата.

Ще ти изневеря само със смъртта.
( Шегувам ли се? )
Цялата земя ни пречеше да се видим,
а аз заглушавах затъмнението ти
с малка нощна музика. Но не мога
да изляза от картината, както дървото
напразно се моли на вятъра да го изтръгне.

Не ми остава нищо друго освен думите,
опънати над бездната, по които вървя
към мълчанието.

Таня Пенчева – А гласът ти вали като дъжд

А гласът ти вали като дъжд
и е мокра косата ми,
и ухае на пролет, на пръст
и на влага, разпукнала клоните…
Как вали, боже мой,
аз усещам дъха ти тук някъде,
но във този порой
вече нямам очи за посоките.
За какво ми е синият ден
със бонбонени улици
и небето, избръснато гладко,
без никакви облаци,
и дъга за какво ми е –
с тази шарена рокля на уличница.
В мен гласът ти вали като дъжд.
И съм цялата мокра.

Doors – Riders On The Storm

Riders on the storm
Riders on the storm
Into this house we’re born
Into this world we’re thrown
Like a dog without a bone
An actor out alone
Riders on the storm

There’s a killer on the road
His brain is squirmin’ like a toad
Take a long holiday
Let your children play
If ya give this man a ride
Sweet memory will die
Killer on the road, yeah

Girl ya gotta love your man
Girl ya gotta love your man
Take him by the hand
Make him understand
The world on you depends
Our life will never end
Gotta love your man, yeah

Wow!

Riders on the storm
Riders on the storm
Into this house we’re born
Into this world we’re thrown
Like a dog without a bone
An actor out alone
Riders on the storm

Riders on the storm
Riders on the storm
Riders on the storm
Riders on the storm
Riders on the storm

Дамян Дамянов – Интимно

Не ме допускай толкоз близо ти
до себе си, щом искаш да съм влюбен.
Ех, вярно е, далечното гнети,
но затова пък близкото погубва!
Щом искаш да съм твой, далеч ме дръж –
далечното е всъщност ореолът.
Една мечта се срива отведнъж
разбулиш ли я, видиш ли я гола.
Дори една „Мадона“ от Рембранд
погледната от близичко е грозна.
И целият й гений и талант
е в нейната далечна грациозност.
Дори земята, таз околовръст,
която отдалеч е рай вълшебен,
отблизо ти се вижда буца пръст –
пръст, в която ний ще легнем с тебе…