Дори сега, на сън,
ако съзра под дрехата и двата портокала
с цвета на бяло злата и сърцето като звездна нощ,
снагата в огън изкована,
пронизана от острието, любовта що носи –
на младите години първата любов –
сърцето си в снега туптящо бих заровил.
Дори сега,
ако съзра в очите-лотоси онази немощ,
родена под сладостното бреме – младостта,
аз пак протегнал бих изстрадали ръце,
от устните и пак ще пия упояващото вино
като пчела, политнала на воля,
която се опива с мед на крехки лилии.
Дори сега,
ако съзра в очите чакащи безумна болка,
ланити, хлътнали и побледнели
от треската на нашата раздяла
поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,
нощта би станала любовник мургав,
върху гърдите на деня глава обронил.
Дори сега
в душата си, що повече не чака, аз съзирам
все образа изчезнал, все халките златни,
звънтящи в допира на малките магнолиеви листи,
и снежнобялата и мека кожа, по която
бих писал с устните си пламенни куплети,
каквито вече няма да запея.
Дори сега
смъртта донася трепета на посивели мигли,
на тъмни и безжизнени очи,
скръбта на нейната снага от морна радост повалена,
и за утеха, малките цветчета дето тръпнеха
под булото на нейните гърди,
а в мъката – устата от целувки влажна.
Дори сега
я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна,
най силно да ме люби.
Виждам хорицата дребни,
които за сребро продаваха робини по тържищата,
в талази затлъстяла плът очи да свиват;
но нея никой принц от градовете морски не откупи
в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,
до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.
Дори сега
обичам черните очи със ласка свилена,
ту в смях потънали, ту в скръб,
клепачите, що сладка сянка хвърлят,
когато погледа и нежен засенят.
Обичам устните и с аромата сочен на цветя,
вълните на косата и, от дим по-мека,
смеха и, в който изумруди палаво блестят.
Дори сега
те виждам – с леки пръсти галеше косата ми,
в една се бяха слели двете ни души, –
а споменът пламтящ говореше чрез тебе:
„О, виждала съм как, луната щом се скрие,
робините на Рати се отдават на любов,
а после се отпускат най-безгрижно и заспиват
под тежките от злато изковани канделабри.”
Дори сега,
заслушан в думите на мъдреците,
които цяла младост са отдали в размишления,
не мога да усетя в нейните слова солта,
ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни,
ни малките и остроумия , от чистота пропити,
като поток забързани.
Дори сега
обичам кипарисите и розите,
големите възсини планини и хълмовете обли,
прибоя на морето… Вчера сякаш бе –
съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда
и в утрото от чубриките литна чучулига,
а в бистрата река се къпеха деца…
Дори сега
аз зная – всичко на света съм вкусил,
надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит,
ала съвсем за кратко е било забравеното време,
когато тя изпълваше ми взора –
най-яркият поток от вечна светлина.
Поемата „Черни невени” е преведена от санскритски на английски от Е. Поуис Мадърз.
Автор неизвестен. Превода от английски на български е на Кръстан Дянков.
Open your heart, I'm coming home 