Пак ми отесняха всички думи.
Тишините се разхождат в мен.
Чакам времето, което ще ме сбъдне
във очите на едно момче.
Чакам устните му да ме нарисуват-
същата, но малко по-добра.
До тогава… мога да сънувам.
До тогава мога да мълча.
Да пресичам с мисли разстояния
някъде по земното кълбо…
А когато той протегне длани
искам да оставя в тях любов.
Категория: любовни
Стефан Кръстев – Забравям, че ме има…
И съм перо,
потапяно в топлата рана на желанието,
в мастилницата на природата дълбоко потапяно,
и ангелска ръка преписва с мен
на всичките
живи и мъртви езици
и с всичките живи и мъртви езици
„Песен на песните“
по твоето тяло…
прегръщам те,
забравям, че ме има…
Йовко Ламбрев – Другата
Оставих я да спи с идеята да я изненадам със закуска в леглото преди да се е събудила. Винаги попадам на жени, които спят до обяд, ако не ги събудя. Това е някаква орисия, която ме преследва цял живот, задължително във всичките ми топли връзки с нежния пол. Дори на едно изключение по грешка не случих. Както и да е – не се оплаквам. Така имам време за себе си сутрин, когато попадна в поредната обсебваща връзка, когато сякаш се опитват да запълнят всяко ъгълче от съществуването ти с присъствие, реки от думи и претенции за внимание. Такива са пък всичките ми “официални” връзки. Отново без изключения.
Тя не беше такава. Виждахме се рядко, само когато обстоятелствата позволяват и половинките ни отсъстваха някъде. Беше по-млада от мен и почти не си общувахме иначе. Беше точно от поколението, което нямаше нужда от Cosmo за да подхранва въображението си как да впечатли някой в леглото, и имаше поне още няколко години преди да започне да съгласува с bg-mamma всяко свое значимо или дребно житейско предизвикателство. Беше дискретна, съобразителна и дистанцирана на дневна светлина и напълно всеотдайна и раздаваща се вечер, с ярко и запомнящо се присъствие между чаршафите, което никой мъж не би пропуснал да оцени – комбинация, която напълно заслужаваше внимание и усилията по приготвяне на закуска…
Случи се в един хотел. Банална класика – командировка… Глупаво парти с много колеги, партньори и клиенти, предназначено за напиване. Концепцията, че след като с някого си се направил на магаре, след това е по-трудно да се надуваш и да му откажеш бизнес, работи безотказно от древността до днес. Тя беше от малкото жени, които могат да пият наравно с теб до пет сутринта и след това елегантно и по абсолютно права линия да се отправят към стаята си на високите си токчета.
Въпросната вечер купонът много бързо бе затъпял и достигнал фаза “мармалад”, която обикновено пропускам, понеже глупостите и на трезва глава са ми повече от достатъчни. Бях се прибрал в стаята си едва около два след полунощ. Точно излизах от банята – бях си взел протяжен душ с идея да отмия цигарения дим от себе си и възнамерявах да спя, когато на входната врата се почука предпазливо с кокалчетата на нечии пръсти, след което последва закачливо стакато, изпълнено като драскане с нокти.
Отворих и… стоеше по хавлия, боса, върху пътеката пред вратата ми. Косата и беше влажна и отразяваше отблясъци от слабото осветление в коридора. В едната си ръка стискаше ключове, а в другата хотелските презервативи от нейната стая. Стоеше там недвусмислено, безмълвно и кротко и излъчваше някаква пленителна комбинция от съблазън, уязвимост, очакване и решителност. Директните жени ме отблъскват, но тя не прекрачи прага и не каза нищо, докато не се отдръпнах навътре и не и направих място да мине през вратата. Подмина ме без да ме погледне, остави презервативите на масичката в средата на стаята и се обърна, като едва сега ме удостои с половинчат поглед. Не каза нищо. Не свали хавлията. Аз го направих. Трябваше да поема своята роля на съучастник в очарователното престъпление.
Вече в леглото все пак реших да се направя за последно на глупак:
– Достатъчно ли сме пияни? – Попитах я тихо. А тя почти изсъска…
– Размишлявай утре, сега ме чукай…
До сутринта не си казахме нищо друго освен “Да”, “Не” и “Ела”, когато се отправяхме няколкото пъти към банята. И там под душа мълчахме. Има нещо особено, ако едно момиче дойде заедно с теб в банята още след първия път заедно. Оставам някак завинаги свързан с такива жени. Парадоксално е, но въпреки че току-що е лежала разкрачена под теб, повечето от тях няма да тръгнат веднага след това заедно с теб в банята. Странни измерения има понякога женското разбиране за интимност…
Остави ме сам в банята едва на сутринта. Като се върнах в стаята, нея я нямаше. На закуска дори не ме погледна. Закъсня с повече от час след мен. Седна на съседна маса. Под ъгъл… Можех да я наблюдавам само в профил докато опитвах да симулирах активни разговори с колеги и клиенти. Качи се в друга кола по пътя обратно към града.
Продължихме да се виждаме дискретно и рядко. Бяхме напълно непознати и дистанцирани в ежедневието си. Освен в обедните почивки, в които разбрахме колко е трудно да намериш стая за същия ден в центъра на столицата, в който и да е хотел, на каквато и да е цена. И през откраднатите уикенди, разбира се. Възхищавах и се как може да се появи и изчезне без следа на всяко място и по всяко време. Никога и никъде не забравяше нищо свое, което би ни свързало някак – нищичко – нито бижу, нито бельо, нито четка за зъби, никаква частица от себе си. Пристигаше и си отиваше тихо, навреме, без претенции, без обсебвания и без обещания. Но връзката ни не беше само сексуална. Имаше още нещо, което не разбирах. Не говорехме много за себе си, не споделяхме нищо повече, освен докосванията и телата си. Когато бяхме заедно сексуалността ни набъбваше толкова, че сякаш запълваше всичкото пространство около нас. Кондензираше по стъклата на прозорците, съсирваше се на гъсти парцали, напоени с еротика, която капеше върху ни през цялото време, наелектризирайки ни още повече… След няколко часа с нея можех да живея без секс със седмици… Можех… без обичайния секс, но не и без нейния…
Направих палачинки. Отворих и бурканче със сладко от горски ягоди. Тя обича сладко. Всъщност откъде съм сигурен, че обича сладко и то точно от горски ягоди… Вероятно защото повечето жени обичат сладко. Но тя съвсем не се вписва в клишетата. Неволно си представих визуално как капка от това червено сладко пада върху голата и гръд или коремчето и само половин секунда след тази мисъл, усетих в слабините ми да се концентрира енергия, достатъчна да отмести бетоновоз… Другата не предизвикваше такива експлозии в тялото ми…
Реших, че имам нужда от отрезвяващ душ преди да я събудя и да и поднеса закуската. По пътя към банята се загледах в отсрещните прозорци през улицата, където градът започваше да се пробужда. Вероятно там зад онези стъкла и балкони, в нечии кухни вече започваха да си говорят, да правят кафе, да се събуждат деца, майки, бащи. Почти можех да чуя техния безкраен ежедневен разговор. Натрапчивото жужене, с което си свикнал толкова, че едва го забелязваш. Звуковия фон на големия град и малкото щастие на обикновените хора. И само от мисълта за това започна да ми се повдига…
Стоях под душа протяжно дълго, въпреки хладната вода, която не отмиваше мръсните ми мисли. С другата правехме любов рядко, мълчаливо и топло, като хора, които отегчено познават телата си, а душите им нямат допирни точки. Тя не обичаше да казва, че се чука, затова с нея правехме любов. Простичко, както се прави сандвич или капучино. И точно толкова безцветно… и говореше ли, говореше… Преди, и след това. Непрекъснато говореше за неща, които отдавна не чувах. Първият път, когато се усетих, че мисля за другата, докато тя ми бърбореше нещо в леглото се стъписах, но не изпитах вина. Опипах се мислено, питайки се къде точно съм забутал проклетото си чувство за виновност, което непрекъснато ми бърка в здравето, но никъде не го открих. Просто затворих по-силно очи, съвсем изключих звука около себе си и това, което изгря под клепачите ми не беше никак романтично. И не трябваше да бъде…
Другата не беше такава… Беше мълчалива и срамежлива. Донякъде. И много красива. Възприемах я като произведение на изкуството и в началото не смеех да я докосна. Не можеш току така безцеремонно да смъкнеш гащичките на едно произведение на изкуството. Пред толкова красиви жени, обикновено съм смутен и безмълвен. Сърцето ми пропуска такт. Предполагам, че понякога забравям да дишам. Ако можех да рисувам, щях да я рисувам непрекъснато. Ако можех да пея, щях да стана богат, издавайки всичко, за което тя би ме вдъхновила. Съвършената муза. Непостоянна като муза. Несъзнаваща, че е муза… Непознаваща твърде много неща, едно от които и себе си. Винаги попадам на жени, които отчаяно искат да са лудо влюбени, но съвсем не знаят как. В моменти на отчаяние дори сами си смъкват гащичките, но и това не им се получава достатъчно драматично. И макар да се възхищавам на тези, които не спират да опитват, все се оставям да ме обсебят тези, които си ме представят като парченце от техния пъзъл от хиляда и петстотин частички, които подредени правилно и с нужната слонска доза търпение и упорство, образуват подредена къща с градинка, куче и две липи отпред…
Нямаше нищо повече от това и беше непоносимо очевидно… Ако можеше би инжектирала ежедневно във вените ми шишенце концентрат с надпис “unconditional love 100% 15ml”… за да се чувства сигурна… в любов, която няма пластове, няма дълбочина, няма възходи, нито спадове, няма фантазия, няма хармония… като статус в twitter или facebook… статична и декларативна… подразбираща се… безполезна… И понеже всяко сътресение би я подложило на съмнение, умело избягвахме всяко сътресение…
Тя не искаше да си тръгне – вярваше във вечната любов, както децата в дядо Коледа – без да са го виждали. Беше от момичета, които обичат приказките, но ако някой вече ги е сготвил, измислил, написал и нарисувал, а те да сънуват наготово. Прогоних я, не си падам по сънуването, а по случването на сънища. И понеже ми омръзна да спя на ръба на леглото и, под зоркото одобрение на майка и, обсебила цялото и съществуване, и протягаща се алчно към моето. Всеки ден четях в заговорническия и поглед условията на сделката – как сега чукам дъщеря и в аванс, а лихвите ще плащам после… И с музата беше свършено…
Не че е проблем да си изчукаш музата – това си е поезия и вдъхновение… страшно става като се намесят роднините… тогава започва прозата…
Не платих лихвата, а майка и ми изпрати специално писмо – хартиено, написано с химикал. Не бях получавал такова от години. Проклинаше ме. И проклятието и частично ме застигна. Поне потвърди това, което си е в сила още откато съм проплакал в родилното. Да не срещам другата, в лутанията си. Преди не разбирах защо не се получава, сега поне имам някакво обяснение. Може и други клетви да е имало в писмото, но не го дочетох до края. Изхвърлих го. Ще оставя на времето да ме изненадва…
А тя беше сладка и невинна – винаги изглеждаше като ученичка в абитуриентската си вечер. И още понякога сънувам краката и. Безкрайно дълги. Не зная защо съзнанието ми избра да запечата така дълбоко само краката и. Като символ, който води към нещо, което не достигаш…
Не беше както с другата… Луда до мозъка на костите си. Приятелите ми си отдъхнаха като се разделихме. Така и не разбрах защо толкова се тревожеха за мен. Не беше супер красавица, но беше симпатяга, освен когато не се събуждаше с идеята да ми отрови деня. Обожаваше да ми разказва, че и закъснява за да види как ще реагирам. А аз просто чаках да и дойде. Напускаше ме и се връщаше три пъти. Спорехме с часове. Без да постигнем съгласие. Пренебрегваше ме и не чуваше мненията ми. Не пожела да се вгледа в мен, понеже си мислеше, че знае всичко. Вбесяваше ме истински. Докато я обичах безумно, тя ми обясняваше, че е само влюбена и че имало огромна разлика между двете неща. И така докато съвсем престанах да я обичам. Когато тя ми го каза, вече нямаше значение. Освен да обичам, бях спрял и да мечтая, бях се отказал да сбъдвам сънища, да имам планове, да разказвам истории…
Докато се влюбих в другата… Аз винаги хлътвам донякъде. Винаги съм завиждал на тези, които могат да не се влюбват до полуда за едното чукане. И да забравят. Да забравят краката, стенанията, извивките, устните, леглата, погледите, докосванията, използваните презервативи, неизползваните презервативи, възглавниците, кожата, пръските вода под душа, влажните коси, мокрите тела, потта, тишината, безмълвието, умората, безсънието, петната по смачканите чаршафи, задъхването, неизказаното, непреживяното, изгрева… По дяволите, как се забравя това?…
Тя още спи там, гола, през една стена от мен, а аз вече съм готов да си я спомням…
И не за да остане другата. Или следващата… а заради нея… такава, каквато иначе няма да бъде…
Почти измръзнах от студ под душа. Но предпочетох да спра хладната вода и да се загрея с хавлията. Върнах се в кухнята за приготвената закуска. Палачинките бяха поизстинали. Аз ги обичам топли, но тя не. Не знам защо ми го е казала. Никога преди не съм и приготвял палачинки. Никога всъщност не съм и приготвял закуска. И сега не съм сигурен защо го правя. Едва ли, защото този уикенд може да е последният ни заедно. Получила предложение. Малкото щастие на обикновените хора. Той искал да забрави всичко и да започнат на чисто. Явно всички го умеят това със забравянето. Особено, когато имат какво… А тя не е сигурна кое иска да си спомня и какво да забрави… Дали не предпочита аз да реша…
Другата се връща днес от екскурзия с колеги и не бива да ни завари заедно. Имаме време за по кафе, палачинка и още едно чукане…
Amelia Ekhart – Διαλεκτική
не виждаш ли
нямат значение
думите пречупили решетките
и погледите сплетени отвъд
количествените натрупвания
нe могат да преминат
в качествени изменения
щом ти се иска да изкрещиш
“ела отново” при всяко мое идване
заради стъпките на моето отсъствие
08.03.2010
Георги Константинов – Жените не обичат …
Жените не обичат
страхливите мъже,
дори и да ги впримчат
в женитбено въже.
Прегръщат ги, а помнят
прегръдките на друг –
като скала спокоен,
с корав ревнив юмрук,
лъжата непрощаващ,
невярващ в плач и грим…
Всевластен, покоряващ,
а сам – непокорим.
Целта си не пожертвал
за топли колена…
Сбогувал се… Изчезнал
зад хълм или вълна.
Те плачат, че го губят.
Очакват го
по мрак….
Но в миг ще го разлюбят,
ако се върне пак.
Богдан Тетовски – ***
Аз живея, защото ме няма при тебе,
защото съм винаги някъде, където ти не си,
където едва ли ще бъдеш, ако пристигна
и откъдето към теб ще пътувам отново,
за да отмина, когато най-после те срещна…
Светла Ненова – Отражение
Разхлаждай ме със ветрилата на съмненията.
Нахлувай във сърцето ми раздиращо със нож.
Опушвай ме с мъглите на прозренията.
Раздухвай страховете ми със цвят на нощ.
Играй билярд със огъня в стомаха ми.
Надцаквай се с инстинктите ми да се пазя.
Промъквай се брутално с кални стъпки във душата ми.
Тъпчи, руши и плюй, надявайки се да те мразя.
Опивай се безпаметно от собствената мощ.
Храни се със властта си над емоциите ми.
Играй и дирижирай настроенията ми с замах.
Бъди единствен център на спектакъла си.
Във моя блеснал, вперен поглед в роля ти,
ще видиш просто свойто отражение .
И в болката в лицето ми, и във възторга ми,
рушиш и възкресяваш всъщност себе си.
Жак Превер – Ключът
– За нощта цяла
или само за миг? –
пита хазяйката,
докато подава ключа.
– Завинаги! – отговаря жената,
а мъжът плаща цената
и взима ключа за вратата.
Двамата се качват
един етаж по-горе засмени.
– Бедните нещастници,
може би тук ще сложат края си –
промълвява хазяйката с очи насълзени –
а моите чаршафи ще свършат и те,
целите окървавени.
Пабло Неруда – Неозаглавено
Валеше както вали Господ…
… по лицето ти, по кожата ти, по спомените ти
валеше сякаш дъждът излизаше за първи път
от клетката си
и блъскаше по вратите на света :
Отворете ми, отворете ми!
…изоставена от любовта ми, там
където мусонът и неговите барабани бият глухо…
вече не могат да ме търсят издължените ти бедра.
Жак Превер – Децата, открили любовта
Децата, открили любовта,
се целуват притихнали
на прага на нощта.
Минувачите, забравили младостта,
ги сочат с жест, осъждащ любовта.
Но децата тук ги няма
те са далеч от света,
оставили в нощта
само трептнещата сянка,
която роди яростта –
ярост с усмивка презряна,
търсеща любовта тъй желана.
Децата тук ги няма,
те са далеч от нощта,
далеч са дори от деня,
в свят на ослепителна красота,
открит с раждането на любовта.
Open your heart, I'm coming home 