Христо Фотев – ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте!
Аз бях готов – готов бях за живот и думи, узрял за вашата любов.
Срещу ми – с някакво метежно мълчание, с камбанен звън как страшно светеха и нежно гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми мощно трептеше крехкият ви смях! Със всяка фибра денонощно ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила лицата ви – но всеки дъжд ви блъскаше със страшна сила в живота ми на странстващ мъж!
Обичам ви и в нощи тъмни, и в светли дни, обичам аз ръцете ви, бедрата стръмни тревистия ви тъмен глас!
Докрай – през всичките сезони и възрасти…
Ах, как блестят коремите ви – златни брони срещу самата моя смърт!
И всичко – дрехи, нокти, бреме, прически, накити и срам, и страх и смелост – дълго време съм бил моряк, войник и сам!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен….
Умирам аз без вкус и цвят и викам яростно – спаси ме! вий – коя?
Не помня аз! Приемахте вий мойто име във своя милосърден глас!
И моя страх… За да изтрая, вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете – всичко ще призная – аз бях по-груб, по-лош, по-слаб мъж винаги…
Благодаря ви за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави! И хубави…
Вървете вий докрай през всичките сезони ….и възрасти…
И да блестят коремите ви – златни брони ….срещу смъртта на този свят! Жени, вий идвате срещу ми! Как стъпвате!
Не съм готов…
Забравям всичките си думи и онемявам от любов!

Христо Фотев – Понякога…

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.
Луната мълчаливо ни преследваше.
Рисуваше телата ни по пясъка.
Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.
Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.
Естествено е да потърся хората.
Да се разтворя в тяхното съчувствие.
Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…
(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докога ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)
И затова ще се усмихна някак си.
Усмивката ми ще е малко стъклена.
Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?
Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно – като теб.