Пабло Неруда – Неозаглавено

Валеше както вали Господ…
… по лицето ти, по кожата ти, по спомените ти
валеше сякаш дъждът излизаше за първи път
от клетката си
и блъскаше по вратите на света :
Отворете ми, отворете ми!

…изоставена от любовта ми, там
където мусонът и неговите барабани бият глухо…
вече не могат да ме търсят издължените ти бедра.

Пабло Неруда – УТРО, XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова – докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

Пабло Неруда – Харесвам те когато мълчиш

Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща
и ме слушаш дълго и гласът ми не те докосва.
Изглеждаш все едно очите ти са излетели
И че целувка е затворила устата ти…

За да са изпълнени с душата ми всички неща
изплувай от тях, напълни ги с душата ми.
Мечтана пеперудо, бъди като душата ми,
Бъди като меланхолична дума.

Харесвам те когато мълчиш и си като далечна.
Изглеждаш все едно се оплакваш, пеперудо смутена.
И ме слушаш дълго и дъхът ми не те достига.
Остави ме да мълча с твоето мълчание

Остави ме да говоря с твоето мълчание
Ярко като лампа, обикновено като пръстен
Като нощта си, мълчалива и звездна
Мълчанието ти е звездно, така далечно и обикновено.

Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща.
Далечна и болезнена, все едно си мъртва.
Така че, една дума и една усмивка стигат.
И съм щастлив, щастлив че не си.