Велин Станев – MEMENTO MORI

– Знаеш ли, момче, толкова надгробни плочи съм издялал, но рядко съм срещал двамата да починат в един и съши ден… много рядко!
… Майсторът кимна неопределено към небето, сякаш търсеше подкрепа за думите си свише, посегна към пожълтяла цигара зад ухото си и продължи:
– След месец, два – да. Ама…
– Всъщност, изглежда един след друг, дори почти веднага – прекъсна го момчето.
– Е, за такова нещо даже не съм чувал! Истина ти казвам – добави майсторът и Лазар разбра, че го прави не просто за да оправдае получените пари или за да поддържа приказката.
– И как е станало? – попита, запали цигарата си с настървение и мигновено втъкна нова зад ухото си.
– Извинявай, майсторе, но трябва да тръгвам, дълъг път ме чака – рече му момчето и само качи тежката плоча в багажника на колата, без да остави възможност на майстора да реагира.
Как се бе случило?… Можеше само да гадае и много искаше да разбере, въпреки че вече нямаше никакво значение. Дядо му и баба му ги нямаше. Лежаха в общ гроб, ковчег до ковчег, на триста километра оттук, и той трябваше да измине това разстояние бързо – в селото го чакаха родителите му. Те изобщо не бяха се връщали оттогава, а отпуските им свършваха. Утре, за четирсетте, щяха да сложат плочата и да напуснат завинаги къщата.
Вече чуждата къща! Сгушена под сенките на трите ореха, сред свежия полъх на реката и окосената люцерна, сладостната омая на салкъмите, веселите гласчета на щурците, жуженето на пчелите и бръмбарите, с щъркела, изправен като войник на пост и потракващ весело с клюн върху стълба до стария геран… За да запазят това гнездо и щъркелите да се връщат всяка пролет, дядо му и баба му престанаха да вадят вода от герана и изкопаха нов кладенец. После картината се смени. Хиляди звезди затрептяха на небето и хиляди на Земята – техните отражения в гъстата плът на нощта – светулките. Звездите бяха навсякъде. Вселена от звезди и светулки и пак неспирните песни на щурците. Свят от мирис, звук и светлина…
Потапяше се в него всяка лятна ваканция. По два месеца в година. Дори и в казармата, дори и като студент се връщаше тук – когато можеше. Но после километрите започнаха да тежат. Или годините на родителите му, напуснали родния край съвсем млади и започнали живота си на другия край на България, натежаха. Или безгрижието на младостта му го откъсна от детството. Или пък спомените по изгубената невинност го караха да гледа само напред. Започнаха да идват все по-рядко. Особено той. Но докато баба му и дядо му живееха там, това беше тяхното село и тяхната къща. И винаги когато рейсът подминеше каменната чешма с двата непресъхващи чучура пред моста и вече можеше да прочете табелата пред разпилените на отсрещния баир покриви, шарената палитра на безгрижното му детство оживяваше пред очите му с къщата от детските приказки, мистерии и чудеса. Нея къташе в сърцето си, не кварталите и панелите, които сменяха през няколко години, докато купят собствен апартамент в центъра на големия град. А ето че я продаваха! Продаваха своето минало! Продаваха своята къща. Почти я подаряваха. Нямаше начин. Едно от най-големите села в страната преди девети, прочуто чак в Маджарско и Чехия със своите градинари и търговци, днес пустееше. Всъщност не. Циганите го завладяваха. Като бълхи се рояха и като кърлежи смучеха старините на оределите кореняци. Прииждаха с каруци и камиони. Купуваха на безценица буренясалите сгради. А работа нямаше. И грубо се справяха с живота. С ракия, юмруци, ругатни, кражби и плодене.
Спокойствието в селото рухна още с рухването на старото училище. Веднага след промените някакъв кмет пиянде остави циганите и непрокопсаниците да безчинстват, защото гласували за него. И опустошението и разрухата не закъсняха. Училището падна опожарено и изкорубено – срути се първото школо до осми клас в целия регион. Това щеше да се случи и с дядовата къща, ако я бяха запазили. Щяха да ги изчакат да си тръгнат и да я оглозгат. Не просто грабеж. Щяха да вдигнат керемидите, да изкъртят дограмата, да съборят сайванта и плевнята, за да изнесат тухлите и гредите. Щяха да нахвърлят в градината непотребните парцали да кладат огньове със старите книги и снимки.. Цигани и българи щяха да осквернят това светло за семейството място, в което баба му и дядо му бяха прекарали в мир и любов шейсет години…
Запали колата и потегли, оставяйки майстора на надгробни плочи без отговор. Как бяха починали, наистина? Не знаеше. И не знаеше още какво ще се случи и с него, и с Ани, и с мечтите им…
***
– Имаш ли си момиче? – попита го дядо му една вечер преди няколко години.
… Стояха в лятната кухня и сръбваха от домашната сливова в онези толкова малки метални чашки – бяха като напръстници – докато баба му вдигаше масата и шъташе наоколо.
– Ех и ти, дядо, вече съм на двайсет и пет, хубава работа – да нямам! – рече му закачливо момчето и топлина заля гърдите му, защото се сети за едно чисто лице с пъстри като полска шир очи.
– Не за това те питам – упорито продължи дядо му.
– А за какво?
– Имаш ли си твое момиче?
Дядо му го погледна изпитателно, а момчето се усмихна. Мило му стана за дядо му и за неудобството, което криеше зад прямите си въпроси. Затова се разсмя.
– Аха, за сватба май ми говориш?
– Не чакай, дядовата! Годините минават. Сега сте млади – обикаляте, широко ви е около врата, все гледате лесното, ама времето си минава. Дом, семейство, деца. Това са истинските неща. Не чакай…
– Млад съм още, дядо, не ме бракувай… Когато ми дойде времето, ще я свърша и тая работа -прегърна го внукът и пак се разсмя.
– Не ми каза… – отново го погледна изпитателно дядо му.
– Какво?
– … имаш ли си момиче?
– Ами, имам едно напоследък.
– От колко време?
– Май станаха няколко месеца – каза момчето и пак усети в сърцето си стрелата на нечии усмихнати пъстри очи.
– Обичащ ли го?
– Не знам – каза му, но май знаеше.
Дядо му сякаш разбра колебанието, та продължи малко тревожно.
– Не залъгвай момичето, Лазаре. Не си играй с него. Ако е твоето момиче – вземете се. Знаеш ли каква радост ще е за мен и за баба ти на сватба да дойдем и правнучета да дочакаме… преди да си отидем…
Каза му тъй, а после се приближи съвсем близо, Защото баба му, дочула част от разговора, неусетно се бе смълчала.
– Но само ако си сигурен, че то е твоето момиче! Че като го вземеш веднъж, друго няма да има.
А той нежно го потупа по рамото u отсече приятелски:
– Ех, дядо, дядо! Не ги разбираш ти тези работи, други са сега времената и хората са други. Не мисли за това, не се тревожи…
– Разбирам ги аз – каза тихо дядо му. – Нищо не се е променило, Лазо. Бог дава любов веднъж и за цял живот. Само трябва да я познаеш. Всички сме смъртни, Лазаре, всички ще си отидем. Важното е как сме живяли и с кого! Намери своето момиче, бъди и ти нейното момче, и тогава… Веднъж да се вречеш, Лазаре! Обещай ми го! Веднъж и до гроб…
– … Гроб! Как всичко се преобърна преди четирсет дни. Бяха се любили с Ани – дълго, бавно и силно. После, когато тя заспа, часове се взира в нежното й носле, русото мъхче по ръката, която бе положила като възглавничка под детското си личице, и другата, с която бе гушнала неговата възглавница. На разсъмване пиха кафе, изкъпаха се заедно, пак се любиха под душа, после я изпрати и тъкмо се канеше да излезе, когато изкрещя телефонът. С уж спокоен, но едва овладян глас, баща му съобщи, че трябва да му каже нещо ужасно, но животът е такъв и ние, живите, трябва да мислим за себе си, а не само за тези, които вече…
„Баба е починала!“ – запулсира в слепоочието му…
Уви. Не само тя. И двамата. Не се знаело точно кога и как, съседи ги намерили тази сутрин вече студени и …
– И двамата ли? О, Господи, наистина ли и двамата?! – изтръгна се от гърдите му, преди да затръшне слушалката.
***
Пристигнаха по здрач. Пустотата на дома бе захапала нащърбения сърп на луната и затуляше очите на звездите и светулките. Онемелите щурци боязливо подхващаха безплътна песен, но замлъкваха уплашени. Реката, окосената люцерна и салкъмените цветове носеха друг мирис. А кучето жално скимтеше и виеше. На смърт.
Хукна към къщата. Искаше да съкрати агонията от очакването да види неизбежното. Вратата на долната стая – тази, в която баба му и дядо му прекарваха дните си – зееше широко отворена. Пое дъх, влезе и застина. Баба му, седнала на легло-то вкочанена, вперила в отсрещната стена невиждащи очи, с протегнати напред замръзнали ръце, и дядо му – свлечен в краката й, точно под масата, с наранено слепоочие и прехапан език.
Така ги заварил и комшията. Целият предишен ден не ги мернал по двора нито веднъж. Усъмнил се. Дошъл сутринта да ги види. Викал, тропал, после прескочил оградата и като ги зърнал безжизнени – изтърчал в кметството, без да ги докосне. Оттам позвънили на сина в големия град…
… Извикаха най-близките роднини и докато бабите миеха, обличаха и подготвяха телата за вече изпратените от общината ковчези, момчето стоеше вцепенено в ледената маза и надигаше дядовото вино направо от дамаджаната, искаше му се да остане скрито в мрака, докато виното крадешком го опие и му подскаже с тръпчивото си безгрижие някакъв изход. За нощта, за погребение-то, за силите, които толкова му трябваха и които отникъде не идваха…
***
Дядо му не рухна дори когато преди година алцхаймерът внезапно срина психиката на жена му. Тя чезнеше все повече и се губеше в своя нов затвор без посоки, без понятие за добро и зло, без цели и смисъл, но той сякаш отказваше да разбере, че това е болест. Че съзнанието й е затворило вратата към реалността. Трябваше да я храни, да я къпе, да я води до тоалетната. Често жена му тръгваше необлечена и боса нанякъде, изпускаше се
и дядо му плачеше и я кореше… „Нарочно го прави, нарочно… какво съм й сторил, защо го прави!…“ Не можеше да проумее, че за нея хората, думите, дори слънцето… са само смътно усещане. Тя не разпознаваше никого, не помнеше нищо, само неговото име. И когато се пробудеше от унеса и не го мерваше наоколо, тръгваше, викайки тревожно: „Петре, Петре…“
Предложиха му да наемат човек да му помага – дума да не ставало! Не искал чужд. Молеха го да ги вземат в града и да се грижат за тях – пак не. А целият му досегашен живот, а къщата? Можеха да го придумат. Но не го направиха, не бяха достатъчно настоятелни, не искаха да го накарат насила или пък и те бягаха от отговорността. И вместо да вземат някакво разумно решение, изминава-ха тези триста километра четири пъти в месеца. Едната седмица баща му, следващата – той.
Друсаше се цяла нощ с влака. После взимаше рейс от окръжния град, пристигаше по изгрев в се-лото и веднага се захващаше за работа. Помагаше каквото може. Успокояваше дядо си, даваше му кураж. Прегръщаше и говореше и на баба си. Надяваше се гласът му да събуди в заспалото й съзнание някакъв спомен, някакъв проблясък. Не… Но все пак очите й преливаха от топлина, когато й казва-ше: „Бабо, мила бабо, аз съм и толкова много те обичам!“ И лицето й светваше. Но само за секунда… и после пак помръкваше.
Същата вечер хващаше рейс до града, оттам – влака и пристигаше пак по изгрев в квартирата на Ани.
Така два пъти в месеца.
През вторник.
– Баба ти си отива – каза в един такъв дъждовен вторник дядо му. – Погледът й угасна съвсем. Скоро ще умре. Искам да го знаете и да бъдете готови. Дойде й времето, усещам го.
– Елате при нас, дядо. Моля те! Много по-лес-но ще ти е.
– Не, Лазаре. Тук сме били цял живот – тук ще я погреба. После ще видим, после ще мислим.
***
Телата бяха в ковчезите. Свещички горяха в кръстосаните пред гърдите им ръце и все му се струваше, че устните на дядо му се движат. Скачаше стреснат, приближаваше се плахо и дълго стоеше с ръка над челото му, преди да го докосне. Ледено. От свещите ли беше, от пламъчетата и сенките ли, от крясъците на бухала отвън ли… Стоеше облечен в стаята с телата, гледаше мъртвите лица и си спомняше живите.
… Сутринта заприиждаха роднините, близки-те и съседите. Утешаваха ги, казваха по някоя дума, но той не ги чуваше и не можеше да ги различи. А когато започна оплакването и жалните ридания като писък изпълниха стаята, съзнанието му блокира. Опелото в църквата, извозването до гробищата… не разбираше какво точно става около него. Когато хвърлиха първата шепа пръст, вече нямаше сълзи. Прималя му, сякаш погледна в прозрачните очи на смъртта и най-сетне проумя, че всичко това е истина. Че пръстта ще погълне баба му и дядо му и повече никога няма да ги види.
***
– Намерил си момичето, нали? – подхвана дядо му, докато обираха лозата пред плевнята и подреждаха гроздето в щайги. (После дядо му ги сваляше в мазата и успяваше да го съхрани чак до януа-ри.)
– Да, дядо, намерих го – каза той. Отдавна искаше да сподели, но все не намираше начин.
– Онова същото, отпреди?
– Да, същото.
– Знаех си, Лазаре – дядо му се усмихна и той се зарадва, че поне малко го е разведрил и е нарушил възцарилото се още от пристигането му мълчание.
– Толкова ли ми личи – каза.
– Личи ти, личи ти. Намерил си го, значи!
После дядо му се замисли и лицето му пак по-сърна.
– Жалко, че баба ти няма да го види, жалко, че няма да дочакаме сватба и правнуци.
– А, дядо, дръж се де! – почти простена той и се опита да го прегърне.
– Само не го лъжи, Лазо… – промълви дядо му и се вторачи в очите му. – Веднъж се дава, да знаеш. Веднъж, до гроб…
– Стига, дядо! За гробове нито дума, че веднага си тръгвам!
Опита се да звучи строго, но мъката пак го завладя.
– И без това ще си тръгнеш довечера. При нея ще се прибереш, нали?
– Да, дядо, отдавна живеем заедно!
– Сънувах го аз това момиче, да знаеш. Дръж-те се, дядовата. Дръжте се винаги заедно. И в добро, и в зло. Опора си бъдете. Ти на нея, тя на теб. До края.
– Стига с този край, дядо, стига вече…
– Ех, Лазо… – но баба му пак завика уплашено някъде из къщата…
Вечерта ги целуна. Както винаги през последните месеци, дядо му се разплака на тръгване, Вкопчил пръсти в нищо неразбиращата си съпруга на пейката пред входната врата.
– Веднъж се дава, моето момче, от мен да го знаеш. Веднъж и завинаги – сякаш на себе си каза дядо му.
– Дръж се, дядо, дръж се – на себе си повтори и внукът и се обръща да им маха чак до края на улица-та, чак докато двамата старци се изгубиха зад завоя.
Не знаеше, че ги вижда живи за последен път.

Погребението мина и чак тогава намери сили да се огледа наоколо. Всичко си бе същото. Дворът градината, самата къща… Даже и светулките се върнаха, а кучето пак въртеше опашка и весело джафкаше, докато го хранеха. Но дядо му и баба му ги нямаше. И нищо не беше същото. Без тях всичко губеше смисъл, толкова пусто. Тогава изпита и тази огромна празнота в гърдите и стомаха си. Имаше нужда от Ани. Точно сега, точно в този момент, когато не знаеше как да се пребори с мъка-та; толкова искаше да я прегърне, да плаче на гърдите й, да я целува, да изчезне в прегръдката й. И пак не легна, и пак позволи болката да го притисне в мрака на стаята. Сега тя се стрелваше от всяко кътче на съзнанието му и пред очите му все стояха безжизнените тела, пръстта, която блъскаше по капаците на ковчезите като куршуми.
И все този въпрос!
Как е станало? Как?
Никой не знаеше.
Никой!
***
– Утре, миличка, утре всичко ще свърши!
Каза й така и я целуна нежно. На три пъти се прибира през тия четирсет дни, за да уреди отпуските на родителите си (а и своята), да поръча паметника… И пак заминаваше, оставяйки Ани сама.
Утре всичко ще приключи. После ще се върна при теб, ще се опитам да забравя и ще… – Ще се оженим ли?
Въпросът й го изненада. Не че не го бе мислил хиляди пъти…
– Да се оженим – продължи Ани, – да си родим едно прекрасно детенце и да живеем заедно винаги, докато остареем, докато…
– Докато смъртта ни раздели…
Каза го механично, спомняйки си думите на дядо си, и нещото, онова нещо, което го ядеше напоследък, отново го захапа…
– Да, ще се оженим, но нека всичко свърши. Нека приключа с това, утре, на четирсетте… -рече и се притисна до нея.
***
Сложиха паметника, раздадоха за Бог да прости, простиха се и с къщата. Майка му и баща му щяха да се приберат с колата и с малкото багаж, който можеха да поберат в нея. Онези скъпи дребни вещи и предмети, които щяха да ги връщат към мъртвите родители. Всичко останало – цялата покъщнина, житото в хамбара, царевицата под сайванта, нарязаните и наредени за зимата дърва, инструментите, щайгите с гроздето в мазата, количката, кокошките, кучето… – щяха да останат на новите собственици. И сигурно напролет щъркелите пак щяха да долетят в гнездото върху реброто на стария геран и весело да потракват с клюнове… Но те нямаше да ги чуят.
Тръгнаха. Знаеха, че оттук насетне, когато се връщат на гроба, щяха да подминават тяхната улица и къщата. Чуждата улица и чуждата къща как искаше да запомни живота. Как искаше да забрави смъртта. Искаше да запази в себе си завинаги усмихнатите лица на дядо си и баба си, когато ги посрещаха и изпращаха. Баба му – тиха и смирена, добродушна, притеснителна. С тази своя малко занесена, тъжна и мечтателна усмивка по минало-то. И дядо му, който винаги гледаше напред. Кипящ от енергия и оптимизъм, грабнал вечно някаква работа и пощаден от годините… Всичко се промени, когато ваза му се разболя. Бръчки като с брадва прорязаха лицето му. Коремът му хлътна, прегърби се и ставаше все по-избухлив, когато баба му свърши някоя беля.
– Нарочно го прави, Лазо! Нарочно го прави! Къде си хукнала, какво си ме завикала! Нали ме виждаш – ето ме! Къде ще избягам… Ох, защо това ми дойде на главата. Поне да си отиде вече! – почти проплакваше дядо му, но после се втурваше да й по мага, внимателно я внасяше, слагаше я до масата, хранеше я с лъжица като бебе и продължаваше да; нарежда: „Мъка си ми, Райне, мъка си ми, но ще тя пазя, ще се грижа за теб. Такава ни вила съдбата.! Няма да те оставя!“
***
Събуди се схванат. В купето отново Бяха изключили парното. Но не от студа се беше стреснал. Странен сън го споходи. Сънува последните мигове от живота на своите дядо и баба. Сънува онази сутрин – ето, вече знаеше, че е било сутринта в деня преди да ги намерят. Вече знаеше как е станало всичко, знаеше го с най-малките подробности. Беше разбрал истината.
И нямаше никакво съмнение!
…Още е тъмно. Петелът кукурига, кокошките се разбутват под навеса, кучето вече снове из задния двор и дядо му отваря очи. Приглажда коса-та си с онзи толкова характерен жест и рязко отмята завивката, прозявайки се. Нахлузва терлици-те, сетне старите дочени панталони, пуловера и жилетката, и едва тогава светва лампата.
„Райне! Ставай!“ – вика, но тъй като няма от-говор, промърморва: „Всъщност, по-добре спи, до-като пооправя, и без това полза от теб няма да имам. Само ще ми пречиш. Хайде, поспи си още!“
Отваря вратата на стаята и пъди със стар вестник някаква още сънена муха от стената. Оставя да се проветри и се заема с печката. Събира пепелта в кофата 3а дърва, внимателно изтегля ръжена, за да не пропусне някой още жив въглен, забръсва набързо с метлата наоколо и излиза, из-хвърля пепелта, после дълго плакне лицето си в старата мивка – резервоар с кранче в лятната кухня. Кълца на дръвника коприва и цвекло и ги омесва с ярма и вода – храната на гадовете. Сипва им, отново се измива и влиза в долната стая…
„Ставай, Райне, съмна се вече!…“
Няма отговор.
„Ставай де, няма да спиш цял ден!“ Няма отговор.
„Райне, хайде! – малко притеснено дядо му се приближава до леглото. – Райне, чуваш ли ме? – бута я той по рамото, но тя не се събужда. – Не играй, Райне!“
Дядо му уплашено отмята юргана и я тегли ръцете. Тогава забелязва, че те са протегнати напред, забелязва невиждащите вече очи и полуотворените устни – сякаш го е търсила, сякаш го е викала в последния си миг.
Дядо му я раздрусва… слага я да седне… опит-ва се да свали тези протегнати ръце… но те са вкочанени, не мърдат, не искат да го прегърнат, не могат…
Няколко секунди гледа неразбиращо, после крещи през сълзи:
„Не, Райне, не! Не ме оставяй, Райне!…“ – хваща се отляво и полита назад. Главата му се блъсва в ъгъла на масата и когато вече бездиханното му тяло пада на земята, очите му са затворени.
… Сълза потече по бузата на внука. После още една. излезе в коридора. Бе три през нощта, всички спяха. И не молитва отрониха устните му, а брачната клетва: … и в добро, и в зло – докато
смъртта ни раздели!“ Не, смъртта не ги раздели. Бяха неразделни в живота и си отидоха заедно. Да бъдеш шейсет години с една жена, без да си каже-те и една лоша дума, без да помислиш за друга. Да посрещнеш с нея всичко, да преживееш с нея всич-ко. Да изпуснеш последния си дъх, когато тя изпусне своя. Обич до гроб, вярност до гроб. Единствената обич, за която си струва да живееш и за коя-то си струва да умреш. Ако имаш сили. Ако не се страхуваш, че може и да оцелееш и да останеш! сам със спомена и че дори след време можеш и да забравиш и да се опиташ да живееш отново. Пред-стави си – той и Ани. Видя лицето й в застинало-то лице на баба си, невиждащите й вече очи, полуотворените устни, протегнатите напред вледенени ръце, с които го е търсила и викала в последния си миг. Видя се как я раздрусва, как се опитва да свали тези ръце… а те са вкочанени, не мърдат, не искат да го прегърнат, не могат… Видя как крещи сграбчил обезумял мъртвото тяло, но не се хваща отляво! Не полита назад. Главата му не се блъска в ъгъла на масата. Той е жив. Смъртта не идва. Смъртта го е подминала. Смъртта е покосила само нея…
Заболя го и веднага се опита да прогони тези мисли. Но те идваха пак, и пак, и така във всички-те оставащи до сутринта часове, през които пушеше в празния коридор и си повтаряше: „Не искам да те загубя никога, Ани! Не мога! Не и теб!“
***
Прибра се в квартирата по изгрев. Влезе на пръсти, взе душ, преоблече се, седна на фотьойла и се загледа в спящото й нежно лице, в ръката, която бе положила като възглавничка под главицата си, и другата, с която бе прегърнала неговата въз-главница…
– Миличък, върна ли се… Мушни се при мен. Ани се бе размърдала и сънено се протегна
към него.
– Трябва да се разделим, Ани – каза й той.
– Ела да те гушна, мило мое момченце, после ще ми разкажеш…
И изведнъж проумя думите му.
И се стресна.
– Какво каза?
– Трябва да се разделим, Ани – повтори й пак – трябва да се разделим, мила!
И Ани плачеше, но той вече не смееше да я прегърне, да я притисне, да зарови глава в косите й, да я обсипе с целувки и да изпие сълзите и…
***
Разказа видението за смъртта на баба си и дядо си още само веднъж, след много години на една друга жена, която също обичаше до безсъзна-ние.
Разказа й го на сбогуване – със смътната на-дежда, че тя ще разбере защо той си тръгва.